Хенри Слесар
Задръстването
Бяха напуснали студентската бърлога на Стаки към осем часа сутринта. Уикендът се бе оказал кошмар: бяха си легнали призори и бяха станали с първите изгревни лъчи. Стаки обаче се въодушеви — натисна до дупка газта, като се хилеше диво, присви очи, за да вижда по-добре пътя през зацапаното с птичи курешки предно стъкло и начаса стрелката на километража задмина с двадесет, после с четиридесет километра позволената по тези места скорост. Всъщност, всичкото стана заради Мич, свил се като ембрион на седалката до него, навлечен във вечното си вонящо кожено яке. Явно на него не му пукаше от нищо, защото се разхърка като заклан. А може би страдаше — абстиненцията го влудяваше, нуждата от инжекция, необходимостта да почувства дрогата като разливащ се в жилите огън, ставаше непоносима. „Да, говориш ми за уикенда, но много неща още не знаеш!“ Нищо още не бе започнало. Явката, където щяха да получат дрогата, се намираше някъде в Ню Джърси и Стаки, който не се забъркваше никога в такива работи, играеше в случая ролята на добър самарянин. Правеше го просто заради Мич — защото му беше приятел и защото го обичаше. Вкопчил се във волана, сякаш се намираха на пистата в Индианаполис, той не преставаше да блъска в клаксона и да ругае колите пред него: „Давай, дявол да те вземе! Карай, тъпанар такъв, какво се маеш, надуй я тая кола! Хайде, размърдай си задника, по-бързо!“
— Точно така, приятел — обади се тихичко Мич, — така трябва да им се говори на тия навлеци!
Стаки обаче не се задоволяваше само да им говори, той направо им показваше какво трябва да правят. Приведен напред, превключи на по-висока скорост и отърка боята на някакъв „Буик“, захапа за бронята един малък червен „Форд“ („Боже мили!…Още ли ги произвеждат такива!“ — успя да си помисли), който направо можеше да загребе и изхвърли зад себе си. Мич се пробуди напълно, започна с провлачени викове да го окуражава, забравил за миг моментното си състояние, но очарован да види как приятелят му боравеше с колата все едно държеше в ръцете си последен модел електрорезачка, орязвайки с нея въшливите, заспали пенсионери, тръгнали на разходка през уикенда.
— Внимавай, старик! Това тука е Стаки! Стаки се задава, пазете се, пенсии… Иначе ще хвърчат глави!
После потокът коли хлътна в някакъв дълъг тунел и Стаки побърза да се прокрадне отляво и отдясно сред автомобилите, за да излезе отпред. Започваше да го обзема крастата на състезанието — „Формула-1“ и какво ли не още. Всъщност, със Стаки на волана, никой отсреща нямаше шанс! Той можеше със затворени очи да се изстреля най-отпред и за отрицателно време да достигне целта. Навлязоха в тунела, след като послушно се подредиха зад някакъв огромен жълт „Кадилак“. Е, и това беше възможно. „Няма да се правим на такива, каквито не сме!“ Двамата с Мич се разсмяха. А и хладината в тунела им се отрази по-скоро благотворно след жаркото утринно слънце. Подир което движението като че ли замря. Стаки се напрегна, Мич престана с подигравките, съсредоточи се да изброява бетонните колони край мантинелата. Окачените в телени мрежички лампи по тавана бяха потънали в паяжини.
— Кажи ми, приятелю, мислиш ли, че ще намерим от стоката?
Гласът му прозвуча нервно.
— Братовчед ми разправяше, че онзи бил вътре в нещата и можело да му се има доверие… Колко време смяташ, че ще ни отнеме? Както сме се залепили зад тия марди… Кажи нещо, защо млъкна?
Фиют! Като вятър някакъв „Шевролет“ ги издуха от лявата страна по съседната лента, на която вече нямаше как да се прехвърлят. Стаки изруга. Фиют! Този път беше новичък „Олдсмобил“ и Стаки решително застъпи газта, готов да вземе реванш още щом се измъкнеха от тунела. Но тунелът продължаваше да ги обгръща и да тъмнее в безкрая, сякаш бе по-дълъг, отколкото трябваше. Започнало бе да става горещо като в пещ, въздухът се беше нагрял, станал бе труден за дишане. Капчици пот набраздиха челото на Стаки, затекоха в ситни вадички към очите, попиха в яката и отзад на тила му. Под коженото яке, обшито с позлатени копчета и всякакви метълски аксесоари, тениската му плътно прилепваше към кожата, като че се срастваше с нея. По някое време Мич се разпъшка, заблещи очи, гласът му стана нервен, запелтечи на пресекулки:
— Хайде, приятелю, по-бързо, чувствам как ще се побъркам…
— Не ми давай зор, не виждаш ли, че нищо не зависи от мен… Какво да сторя при това положение?
А на паралелната лента край тях колите продължаваха да ги задминават. Стаки не спираше да проклина лошия си късмет, проклинаше слънцето и горещината, проклинаше вече и Мич, проклинаше всички нещастни недели. Хвърли бърз поглед към страничната мантинела, където скрити в засада зад някои от колоните, полицаи следяха движението, после, след като набра смелост, изведнъж се реши. Намали до шестдесет, след което неочаквано изви вдясно, за да се вмъкне в по-бърза лента, тъкмо пред някакъв голям открит джип, пълен с хлапетии. Дори сред шумотевицата в тунела успяха да чуят ядосания вик на шофьора, на когото Стаки не остана длъжен — нали трябваше да го осведоми къде да си напъха таратайката и проклетите му сополанковци. А тунелът продължаваше да тъмнее в далечината.