— Направете нещо! — замоли се Стаки. — Измъкнете ни оттук! Какво е това задръстване, дяволите да го вземат? Как ще се оправим?
— Невъзможно е да се оправите! — сухо му отвърна ченгето. — Няма никакъв начин да се измъкнете! Никъде не можете да отидете, приятел! Ще се наложи да останете тука!
— Тогава ще оставим колата и тръгваме пеш, щом се налага! Повече не можем да чакаме! Хич не ми пука за скапаната кола! Ние трябва да продължим, имаме среща!
— И дума да не става! Никой не може и няма право да напуска пътя, дори и пеша! Нали не желаете да оставяте трупове по магистралата?
Полицаят се взря в лъсналото от пот лице на Стаки. Загледа го втренчено, после бегла усмивчица се изписа на устните му.
— О, да, сега разбирам! Не сте тукашни, нови сте, нали? Идвате за първи път по тия места, доколкото схващам?
— Какви нови, какви места? Какви ги говорите?
— Никога не съм ви виждал в Задръстването. Отпуснете се, драги, всичко ще се оправи! Може би просто още не сте свикнали!
— Но докога ще чакаме? С какво толкова трябва да свикваме? Ние нямаме никакво време!
Стаки почти проплака, гласът му бе станал дрезгав.
— Според вас, много ли още ще се бавим? Докога, в края на краищата, ще продължи всичкото това?
— Въпросът ви е, меко казано, глупав!
Ченгето явно му се присмиваше, а Стаки не можеше да разбере защо.
— Ще продължи вечно, естествено. Това тук е Пътят на Вечността, приятел! Къде си мислиш, че се намирате!
Той забоде пръст в гърдите на Стаки.
— Хайде, не ме карайте сега да се връщам обратно в тунела, кажете ми истината… Всичко стана заради вашата катастрофа, нали?
— Катастрофа ли? — Беше ред на Мич да се изстреля вън от колата. — Каква катастрофа? Какви ги плещи тоя?
— Катастрофата, която направихте в тунела!
Ченгето махна неопределено с ръка към хоризонта. Странно, до този момент не бяха забелязали белите му ръкавици.
— Заради вашата катастрофа се появиха всичките тия несретници. Не се опитвайте да скриете истината, те са рожба на вашето пъклено дело! И ако не си мислите, че се намирате в Ада, то какво бихте казали за това невероятно задръстване по магистралата?
— Катастрофа, Божичко! Катастрофа! — Мич вече действително се побъркваше. Хванал главата си с ръце, той отново се вмъкна в колата. Стаки се настани зад волана до него.
— Затвори си устата и млъкни! — не издържа той, но гласът му се давеше в хрипове. Натисна педала, за да отскочи с още няколко сантиметра по пътя напред. — Ще се измъкнем, Мич! Ще се измъкнем, ще видиш! Господ да ни е на помощ!
Но когато джипът за пореден път се отмести с още няколко сантиметра, той вече беше разбрал, че искаше прекалено много, че бе станало прекалено късно за каквото и да било.