Annotation
Дива, изобретателна и дълбоко емоционална футуристична приказка.
Колман Оукли
Карис и Макс се носят в космоса. Остава им въздух за деветдесет минути. Те си спомнят за света, от който идват. Свят с правила, на които не могат да се подчиняват. Там никога не са се чувствали намясто, но са твърдо решени да се върнат. Защото са стигнали твърде далеч, за да се изгубят един друг…
Въздухът опасно намалява. Един от тях има шанс да се спаси. Но дали ще го направи?
Космос, метеори, първа любов, утопични
идеали, нарушаване на правилата и
изтичащо време… Забранена любов,
която цъфти въпреки всичко…
Великолепно и тъжно!
Кейти Хан
Рядка, завладяваща комбинация от екшън, дълбока емоционалност и интелигентни идеи. Най-уникалната история, която съм чел от години.
Роуан Колман
КЕЙТИ ХАН — ЗАДРЪЖ ЗВЕЗДИТЕ ОЩЕ МИГ
ПЪРВА ЧАСТ
1
2
3
4
5
6
7
8
9
ВТОРА ЧАСТ
10
11
12
13
14
15
16
17
18
ТРЕТА ЧАСТ
19
20
21
22
23
24
25
26
27
ОБРАБОТКА TtRG
Сканиране: SilverkaTa, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: starlet, 2018
БЛАГОДАРНОСТИ
ЗА АВТОРА
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
КЕЙТИ ХАН — ЗАДРЪЖ ЗВЕЗДИТЕ ОЩЕ МИГ
ПЪРВА ЧАСТ
1
— Това е краят.
Те изплуват на фокус: Карис диша тежко, паническото й пъхтене изпълва кръглия й стъклен шлем.
— Мамка му — казва тя. — Ще умра.
Посяга към Макс, но движението го извърта настрани, извън обсега й.
— Няма да умрем.
— Ще умрем. — Гласът й е накъсан от учестеното й дишане и звукът отеква силно в шлема на Макс. — О, боже…
— Не говори така — казва той.
— Да, ще умрем. О, боже…
Падат през космоса, отдалечавайки се с въртене от кораба си, две миниатюрни точици върху безбрежно тъмно платно.
— Всичко ще е наред. — Той се оглежда, но тук няма нищо: нищо освен бездънната черна вселена отляво и Земята, увиснала с възхитителните си багри отдясно. Той протяга ръка да хване крака на Карис. Върховете на пръстите му успяват да докоснат ботуша й, преди да се завърти настрани, неспособен да се спре.
— Как може да си толкова спокоен? — казва тя. — Дявол да го вземе…
— Карис, стига. Стегни се.
Кракът й прелита пред лицето му, а лицето му се люшва към коленете й.
— Какво ще правим?
Макс свива крака възможно най-близо до тялото си, опитва се да пресметне сред паниката дали би могъл да промени оста си на въртене. Ос или точка? Не знае.
— Не знам — казва той, — но трябва да се успокоиш и ще го измислим.
— О, боже. — Тя размахва ръце и крака, мъчи се отчаяно да спре отдалечаването им от кораба, но напразно. — Какво ще правим, мамицата му?
Получила е по-голям импулс и отлита по-бързо от него.
— Кари, раздалечаваме се и скоро ще сме на прекалено голямо разстояние един от друг, за да се съберем.
— Падаме по различни траектории.
— Да. — Той се замисля за момент, после казва: — Трябва да се хванем един за друг. Веднага.
— Добре.
— На три протегни ръце към мен, все едно се гмуркаш в басейн. — Той демонстрира движението. — Извий горната част на тялото си колкото можеш повече. Аз ще се опитам да ритна към теб, така че да ме сграбчиш за краката. Ясно?
— На три.
Аудиовръзката им пропуква.
— Едно.
— Две…
— Чакай! — Карис вдига ръка. — Не можем ли да използваме импулса, за да променим курса си обратно към „Лаерт"?
С матовочерни стени и без видими светлини по корпуса, „Лаерт" виси изоставен над тях — кораб, преминаващ в нощта.
— Как?
— Ако единият от нас блъсне другия достатъчно силно — казва тя, — няма ли да го оттласне назад?
Макс се замисля. Може би. Може би?
— Не. Дай първо да се вържем, после ще се тревожим за това. Хайде, преди да е станало прекалено късно — не искам да те загубя тук. Готова ли си?
— Готова съм.
— Сега!
Карис хвърля тялото си напред, докато Макс отмята своето назад. Ръцете й се стрелват, докато той рита с крака към нея. За секунда двамата увисват като обърнати запетайки, преди импулсът да ги завърти успоредно един на друг и да ги изравни. Тя го сграбчва за краката и го стисва здраво.
— Хванах те.
Като продължават да падат, те използват ръцете си, за да се завъртят бавно един около друг, докато най-сетне се озовават лице в лице.