— Колко неприятно… Стой права тогава…
Тя седна срещу него, сложи ръцете си върху масата и го погледна право в очите.
— Ще започна отново да рисувам.
— Моля?
— Одеве, като слизах до фурната, изпратих оставката си по пощата…
Мълчание.
— Филибер?
— Да.
— Говори. Кажи ми нещо…
Той свали купичката и си облиза мустаците.
— Не. За това не мога. За това си съвсем сама, миличка моя…
— Бих искала да се настаня в стаята в дъното…
— Но, Камий… Там цари страхотна бъркотия!
— С милиард измрели мухи, знам. Но това е и най-светлата стая, в която има под ъгъл прозорец на изток и на запад…
— А багажлъците и вехториите?
— Аз ще се заема с тях…
Той въздъхна.
— Жената винаги…
— Ще видиш, че ще се гордееш с мен…
— Разчитам на това. А аз?
— Какво?
— Аз мога ли също да те попитам нещо?
— Ами да…
Той започна да порозовява:
— П-представи си, че би ии-искала да подариш н-нещо на младо момиче, к-което н-не познаваш, к-какво ще измислиш?
Камий го погледна изотдолу.
— Моля?
— Нн-не се п-прави на идиотка, з-ззащото много добре ме чч-чу…
— Ами не знам, какъв е поводът?
— Б-без специален п-повод…
— За кога?
— Сс-събота.
— Подари й „Герлен“.
— М-моля?
— Парфюм…
— Нн-никога няма да мога да ии-избера…
— Искаш ли да дойда с теб?
— Аа-ако обичаш…
— Няма проблем! Ще отидем през обедната ти почивка…
— Б-благодаря…
— К-Камий?
— Да?
— Тя… тя ми е само п-приятелка, нали?
Тя стана, смеейки се.
— Разбира се…
После, като погледна квадратчетата на стенния календар, възкликна:
— О, я виж ти! В събота е Свети Валентин. Ти знаеше ли го?
Той се втренчи отново в дъното на купичката си.
— Хайде, оставям те, имам работа… Ще мина да те взема от музея към обяд…
Той още не беше изплувал на повърхността и продължаваше да се занимава с утайката си от „Нескуик“, когато тя излезе от кухнята с „Аякс“-а и комплекта гъби за чистене.
Когато в ранния следобед Франк се върна, за да поспи, завари апартамента празен и обърнат наопаки:
— Какъв ли е този битпазар?
Измъкна се отново към пет часа. В този момент Камий се бореше със стойката на една лампа.
— Какво става тук?
— Пренасям се…
— Къде отиваш? — пребледня той.
— Тук — каза тя, като му посочи планината от счупени мебели и килима от умрели мухи. Разпервайки нагоре ръце, продължи радостно: — да ти представя новото си ателие…
— Нее!…
— Да!
— А бачкането ти?
— Ще видим…
— А Филу?
— О… Филу…
— Какво?
— Той е на път да се събуди…
— А-а?
— Не, нищо.
— Имаш ли нужда от помощ?
— И още как!
Беше много по-лесно заедно с момче. За един час целият битпазар беше пренесен в съседната стая. Прозорците там бяха запушени заради счупените стъкла…
Тя се възползва от моментното затишие — той пиеше студена бира, преценявайки каква част от работата е свършена, — за да изстреля последния си залп:
— Следващия понеделник по обяд бих искала да отпразнувам рождения си ден с Филибер и с теб…
— Ъъ… Не можеш ли да го направиш вечерта?
— Защо?
— Ами знаеш добре… Понеделник съм наряд…
— А, да, извинявай, лошо се изразих — следващият понеделник по обяд бих искала да отпразнувам рождения си ден с Филибер, с теб и с Полет.
— Там? В старческия дом?
— Ами не! Ти ще ни намериш някоя приятна кръчма все пак!
— И как ще отидем дотам?
— Мислех си, че можем да наемем кола…
Той млъкна и разсъждава, докато изпи и последната глътка.
— Много добре — изрече, смачквайки кутийката си. — Работата е там, че после тя винаги ще бъде разочарована, когато ходя сам…
— Това… Хм… Има различни възможности…
— Не трябва да се чувстваш задължена да го правиш заради нея, нали?
— Не, не, това е заради мен.
— Добре… За таратайката ще се погрижа аз… Имам един авер, който ще бъде твърде доволен да ми я заеме срещу моя мотор… Тези мухи наистина са отвратителни…
— Чаках да се събудиш, за да мина с прахосмукачката…
— Ти как си?
— Добре. Видя ли си „Ралф Лоран“-а?
— Не.
— Въъъзхитително е, малкото ми кученце, тя е много доволна…
— На колко години ще станеш?
— На двайсет и седем.
— Къде си била преди това?
— Моля?
— Преди да дойдеш тук, къде си била?
— Ами горе!