— Само вода ли може да се слага? — разтревожи се Франк.
— Ама това не е за пиене, глупако — подигра му се Полет, — а за да смесва цветовете!
— Ами да бе, колко съм тъп…
— Това… Харесва ли ти? — осведоми се Филибер.
— Великолепно е!
— Ти… нали не пп-предпочиташ някое ч-чисто голо момче?
— Имам ли време да я опитам веднага?
— Давай, давай, така или иначе, чакаме Рене…
Камий извади мъничката кутийка с акварели от чантата си, разхлаби винтовете и се нагласи пред стъклото на големия прозорец.
Нарисува Лоара. Бавна, широка, спокойна, невъзмутима. С отпуснати тинести плитчини, жалони и плесенясали лодки. Един корморан там долу.
Невзрачните тръстики и синевата на небето. Зимно синьо — метално, блестящо, заскрежено, изпъкващо между два големи уморени облака.
Одет беше смаяна.
— Ама как го направи? Има само осем цвята в малката си кутийка!
— Шмекерувам, но шшт… Ето. Това е за вас.
— О, ама благодаря! Благодаря! Рене! Ела да видиш нещо!
— Аз ви сервирам яденетата!
— О, ама не…
— Да, да! Държа на това…
Когато тя седна отново при тях, Полет й подаде под масата пакет — шапка, съответстваща на шала. Същите дупки и същите цветове. Това се казва шик.
Пристигнаха ловците. Франк и собственикът на заведението отидоха с тях в кухнята и си сипаха коняк, обсъждайки съдържанието на ловджийските чанти. Камий се забавляваше с подаръка си, а Полет разказа на Филибер преживяванията си от войната. Той беше протегнал дългите си крака и я слушаше със съпричастие.
На смрачаване дойде неприятният момент, тръгването, и Полет седна на мястото до шофьора.
Всички мълчаха.
Пейзажът ставаше все по-грозен.
Те заобиколиха града и преминаха през търговски зони, които с нищо не ги изненадаха: супермаркет, хотели по 29 евро с кабела, хангари и складове за съхраняване на мебели. Накрая Франк паркира.
В самия край на зоната.
Филибер стана, за да й отвори вратата, а Камий си свали шапката.
Полет я погали по бузата.
— Хайде, хайде — измърмори Франк. — Да свършваме. Аз нямам желание игуменката да ми се кара!
Когато се върна, пердетата вече бяха дръпнати.
Той седна на мястото си, намръщи се и дълго си поема въздух, преди да потегли.
Още не беше излязъл от паркинга, когато Камий го потупа по рамото.
— Спри.
— Какво си забравила пак?
— Спри, ти казвам.
18
Той се обърна.
— И сега?
— Колко ви струва това?
— Моля?
— Това нещо там? Този дом?
— Защо питаш?
— Колко?
— Около десет хиляди франка…
— Кой плаща?
— Пенсията на дядо ми, седем хиляди сто и дванайсет франка, и Генералният съвет или не знам там какво беше…
— За мен ти искам две хиляди франка като джобни и останалото си го запазваш, като спираш да работиш в неделя, за да ме облекчиш…
— Чакай, за какво става дума тука?
— Филу?
— А, не, това си е твоя идея, скъпа моя — запревзема се той.
— Да, но това е твоят дом, приятелю мой…
— Ей! Какво става тук? За какво говорите?
Филибер запали вътрешното осветление.
— Ако ти искаш…
— И ако тя, ако тя иска — уточни Камий.
— … я взимаме с нас — усмихна се Филибер.
— С… нас, къде? — изломоти Франк.
— У дома… вкъщи…
— Кога… кога това?
— Сега.
— С-сега?
— Кажи ми, Камий, и аз ли изглеждам така слисан, когато заеквам?
— Не, не — успокои го тя, — ти изобщо не гледаш така идиотски…
— И кой ще се грижи за нея?
— Аз. Но току-що ти съобщих моите условия…
— А твоето бачкане?
— Няма вече бачкане! Край!
— Но ъъ…
— Какво?
— Лекарствата и всичко останало…
— Просто ще й ги давам! Не е толкова трудно да се броят хапчета, нали?