— Ами ако тя падне?
— Просто няма да пада, защото аз ще бъда там!
— Но ъъ… Тя… тя къде ще спи?
— Оставям и моята стая. Всичко е предвидено… Той положи главата си на волана.
— А ти, Филу, ти как го приемаш?
— В началото зле, а после добре. Мисля, че ще заживееш много по-нормално, ако я вземем с нас…
— Но един старец тежи!
— Така ли смяташ? Колко килограма е мъничката ти баба? Петдесет? Няма и толкова…
— Не можем да я отвлечем ей така, нали?
— Така ли?
— Ами не…
— Ако трябва да се платят някакви щети, ще се платят…
— Може ли да пообиколя?
— Давай.
— Ще ми свиеш ли една цигара, Камий?
— Ето.
Той затръшна вратата.
— Това е глупост — съобщи той, когато се върна.
— Така е, изобщо не сме казвали обратното… Нали, Филу?
— Изобщо. Все пак сме достатъчно прозорливи.
— Не ви ли е страх?
— Не.
— Виждали сме какво ли не, така ли е?
— Разбира се!
— Смятате ли, че ще й хареса в Париж?
— Няма да я водим в Париж, а у нас!
— Ще й покажем Айфеловата кула!
— Не. Ще й покажем цял куп работи, много по-красиви от Айфеловата кула…
Той въздъхна.
— Добре, ами какво ще правим сега?
— Аз ще се оправя — каза Камий.
Когато се върнаха да паркират под прозорците й, тя пак беше там.
Камий се затича. От колата Франк и Филибер изгледаха един номер от театъра на сенките: малкият силует се обръща, по-големият е до него, жестове, поклащане на глава, свиване на рамене, а Франк не спираше да повтаря: „Това е глупаво, това е глупаво, казвам ви, че това е глупаво… Много глупаво…“
Филибер се усмихваше.
Силуетите си размениха местата.
— Филу?
— Ммм…
— Какво е това момиче?
— Моля?
— Това момиче, което ти ни доведе тук… Тя какво представлява всъщност? Извънземно?
Филибер се усмихна.
— Фея…
— Да, точно така… Фея… Прав си.
— И ъъ… Те… феите, имат ли пол или, ъъ…
— Ама какво се мотаят двете, по дяволите? Светлината най-после угасна.
Камий отвори прозореца и изхвърли един голям куфар. Франк, който беше започнал да си гризе ноктите, чак подскочи.
— По дяволите, ама тази да не е маниачка на тема изхвърляне през прозореца?
Той се засмя. После се разплака.
— По дяволите, мили мой Филу… — Едри сълзи се стичаха по бузите му. — Вече от месеци не можех да се погледна в огледалото… Вярваш ли ми? По дяволите, вярваш ли ми? — трепереше той.
Филибер му подаде кърпата си.
— Всичко е наред. Всичко е наред. Ние ще ти я поглезим… Не се тревожи…
Франк си избърса носа и премести напред колата. После се хвърли към двете жени, докато Филибер прибираше куфара.
— Не, не, останете отпред, млади човече! Вашите крака са дълги…
Няколко километра цареше мъртва тишина. Всеки се питаше дали току-що не е извършил наистина нещо много глупаво… После изведнъж Полет с цялата си наивност прогони облаците:
— Я ми кажете… Ще ме заведете ли на театър? Ще идем ли на оперета?
Филибер се обърна, тананикайки си Идвам от Бразилия…
Камий го хвана за ръката, а Франк й се усмихна в огледалото за обратно виждане.
Ние, четиримата, тук, сега, в тази изгнила „Клио“, свободни, заедно, и да става каквото ще…
Всичко, коооето оооткраднах тааам!, подхванаха всички в хор.
Четвърта част
1
Това е само една хипотеза. Историята няма да стигне дотам, че да успее да я докаже. А и нашите намерения никога не са особено състоятелни. Единия ден искаме да умрем, а на другия разбираме, че е достатъчно да слезем само няколко стъпала по-надолу, за да открием бутона, който ще ни проясни нещата… При все това нашите четирима герои се канеха да изживеят оставащото им може би като най-хубавите дни от живота си.
Точно от този момент, в който малко развълнувани и неспокойни й показват новия дом, дебнейки да видят как ще реагира и какво ще каже (което тя не направи), и до следващия удар на тази шегобийка, съдбата, приятен вятър ще подухва в уморените им лица.
Една ласка, почивка, утеха.
„Sentimental healing“♦, както би казал оня…
♦ Здравословно състояние на чувствата (англ.). — Б.пр.
В семейство Омаяни вече имаха баба и макар домочадието да не беше комплектовано, не че някога щеше да бъде, те нямаха намерение да униват.
От седем семейства те са последните? Хубаво, да си поговорим като покерджиите! Сега картите им бяха раздадени и това се нарича каре. Добре, може да не е каре аса… Има твърде много цицини, мънкане и какви ли не белези, за да се твърди такова нещо, но… Ей! Каре е това!