Не бяха много добри играчи, уви…
Дори ако се съсредоточат. Дори ако решат веднъж поне да задържат банката, как да искаш от разоръжен шуан♦ крехка фея, превито от работа момче и стара жена, цялата в синини, да умеят да блъфират?
♦ Шуан — привърженик на кралската партия във Вандея по време на Френската революция. — Б.пр.
Невъзможно!
Ех… толкова по-зле… Малък залог и смешни печалби са винаги за предпочитане, отколкото да се преклониш…
2
Камий не можа да издържи да работи до края на предизвестието си — Жози Б. Наистина миришеше прекалено лошо. Трябваше да мине през централата (каква дума само!), за да се договори за напускането си и да си получи… Как го наричаха те? … Окончателното изравняване. Беше работила повече от година и изобщо не бе ползвала отпуск. Бързо претегли аргументите „за“ и „против“ и реши да плюе и на това.
Мамаду й се разсърди.
— Значи ти… Значи ти… — не спираше да повтаря тя последната вечер, удряйки я с метлата по краката. — Значи ти…
— Значи аз какво? — нервира се Камий на стотния път. — Довърши си изречението, по дяволите! Аз какво?
Онази поклати тъжно глава.
— Значи ти… нищо.
Камий отиде в друга стая.
Живееше в обратната посока, но се качи на нейната празна мотриса и я накара да се смести малко, за да седнат на една и съща пейка. Бяха като Астерикс и Обеликс, когато са скарани. Камий я смушка леко с лакът в тлъстините, а Мамаду в отговор почти я събори на земята.
Повториха го много пъти.
— Ей, Мамаду… Не се сърди…
— Не се сърдя и още нещо — забранявам ти да ме наричаш Мамаду. Не се казвам Мамаду! Мразя това име! Момичетата от бачкането ме наричат така, но аз изобщо не се казвам тъй! И понеже вече не си от бачкането, доколкото знам, ти забранявам вече да ми викаш така, разбра ли?
— А, така ли? Ами как се казваш тогава?
— Няма да ти кажа.
— Слушай, Мам… ъъ, скъпа моя… на теб ще кажа истината: не си тръгвам заради Жози. Не напускам заради бачкането. Не си тръгвам, защото ми е приятно да си тръгвам или заради парите. Истината е… че напускам, защото си имам друг занаят… Занаят, който… всъщност, така си мисля… из… Не съм сигурна, знаеш ли… но в него съм по-добра, отколкото тук… и с който мисля, че бих могла да бъда по-щастлива…
Мълчание.
— И това не е единствената причина… Сега се грижа за една възрастна жена и вече не искам да излизам вечер, разбираш ли? Страх ме е, че може да падне…
Мълчание.
— Ами добре, аз ще слизам, нали… Защото иначе пак ще трябва да хващам такси…
Другата я дръпна за ръката и я накара да седне.
— Остани още малко, казвам ти. Още е едва нула часът и трийсет и четири…
— Какъв е?
— Моля?
— Другият ти занаят какъв е?
Камий й подаде скицника си.
— Виж ти — пророни Мамаду, като й го връщаше. — Хубаво е. Тогава съм съгласна. Сега можеш да вървиш, но все пак… Много ми беше приятно, че те познавам, скакалец такъв — добави тя, извръщайки се.
— Искам да те помоля за още една услуга, Мама…
— Ще искаш моят Леополд да направи така, че ти гарантирано да успееш, и да ти докара клиенти ли?
— Не. Иска ми се да ми позираш…
— Да ти позирам за какво?
— Ами за да те нарисувам! Да ми бъдеш модел…
— Аз?
— Да.
— Шегуваш ли се или какво, я ми кажи?
— От първия ден, в който те видях, тогава работехме в Ньой, спомням си… Имам желание да ти направя портрет…
— Спри, Камий! Аз дори не съм красива!
— За мен си.
Мълчание.
— За теб съм?
— За мен си…
— Какво му е хубавото тук? — попита тя, посочвайки с пръст отражението си в черното стъкло. — А? Къде е това, за което говориш?
— Ако успея да направя портрета ти и той е сполучлив, в него ще видим това, което ти ми разказа, откак се познаваме… Всичко… Ще видим твоите майка и баща. И твоите деца. И морето. И… как ли се казваше тя?
— Коя!
— Малката ти козичка?
— Були…
— Ще открием Були. И мъртвата ти братовчедка, и… И всичко останало…
— Ти говориш като брат ми! Каканижеш едни смешни фантасмагории, да ти кажа!
Мълчание.
— Но… аз не съм сигурна, че той ще е сполучлив…
— А, така ли? Обърни внимание, че ако не се вижда Були на главата ми, все някак ще го преживея! — пошегува се тя. — Но… Това, което искаш от мен, ще трае дълго, нали?
— Да.
— Тогава няма да мога…