— Имаш ми номера… Пропусни един-два дни от „Туклиин“ и ела да ме видиш. Ще ти платя за изгубеното време… На моделите винаги се плаща… Това е професия, знаеш ли… Добре, тук слизам. Няма ли… няма ли да се целунем?
Дебеланката едва не я задуши в прегръдките си.
— Как се казваш, Мамаду?
— Няма да ти кажа. Не си обичам името…
Камий се затича по перона, имитирайки с ръка телефон до ухото си. Бившата й колежка махна уморено с ръка. Забрави ме, малка моя, забрави ме. Впрочем ти вече си ме забравила…
После се изсекна шумно.
Обичаше да говори с нея.
Това си е съвсем вярно…
Никой друг на този свят никога не я слушаше.
3
Първите дни Полет не излезе от стаята си. Боеше се да не пречи, да не се загуби или да не падне (бяха забравили да вземат проходилката й) и най-вече да не започне да съжалява за стореното.
Тя често оплиташе конците, твърдейки, че е на много хубава ваканция, и ги питаше кога смятат да я върнат у дома…
— Къде е твоят дом? — кипваше Франк.
— Ами, много добре знаеш… вкъщи… у дома…
Той излизаше от стаята, въздишайки.
— Казах ви, че това е глупаво… Отгоре на всичко сега вече си губи и ума…
Камий поглеждаше към Филибер, а Филибер обръщаше очи в друга посока.
— Полет?
— А, ти ли си, момичето ми… Ти… как се казваше?
— Камий…
— Точно така! Какво искаш, мъничкото ми момиченце?
Камий й заговори без заобикалки и доста грубо. Припомни й откъде идва, защо беше с тях, това, което те вече бяха променили и тепърва още щяха да променят в своя начин на живот, за да могат да й правят компания. Добави хиляди други неприятни подробности, които парираха всички доводи на старата жена.
— Значи никога няма да се върна у дома?
— Не.
— Така ли?
— Елате с мен, Полет…
Камий я хвана за ръка и отново й показа всичко. Този път по-бавно. И заби още няколко гвоздея пътьом.
— Това е тоалетната… Виждате, че Франк в момента монтира дръжки на стената, за да можете да се държите…
— Глупости… — изръмжа той.
— Това е кухнята… Голяма е, нали? И е студена… Затова вчера аз пооправих масата на колелца… За да можете да се храните във вашата стая…
— … или в салона — доуточни Филибер. — Не сте задължена да стоите затворена по цял ден, знаете…
— Така, коридорът… Много е дълъг, но можете да се подпирате на ламперията, нали? Ако имате нужда от помощ, ще идем до аптеката, за да вземем под наем някое от онези неща на колелца…
— Да, бих предпочела…
— Няма проблем! В края на краищата си имаме един мотоциклетист в къщата…
— Това е банята… И тук трябва да си поговорим сериозно, Полет… Ето, седнете на стола… Погледнете нагоре… Вижте колко е красива…
— Много е красива. Никога не съм виждала такива по нашия край…
— Добре. И знаете ли какво ще направи утре вашият внук с приятелите си?
— Не…
— Ще я разбият. Ще инсталират за вас душкабина, защото ваната е твърде висока за прескачане. Така че, преди да стане прекалено късно, трябва да решите окончателно. Или оставате и момчетата започват работа, или нямате желание да бъдете с нас и няма проблем, ще направите това, което искате, Полет, но трябва да ни го кажете сега, разбирате ли?
— Разбирате ли? — повтори Филибер.
Старата жена въздъхна, поигра си с пеша на жилетката няколко секунди, които им се сториха цяла вечност, после повдигна глава и се осведоми:
— Сетихте ли се за табуретка?
— Моля?
— Аз не съм абсолютно саката, знаете ли… Мога да си взимам душ съвсем сама, но трябва да ми сложите една табуретка, без нея…
Филибер се направи, че записва на ръката си.
— Една табуретка за малката дама в дъното! Записано! И какво друго, моля?
Тя се усмихна.
— Нищо друго…
— Нищо друго ли?
Накрая се реши и изрече:
— Всъщност има и друго. Много ми се иска да си имам моя „Теле Стар“, кръстословиците, куки и прежда, кутия „Нивеа“, защото си забравих мойта, бонбони, малко радио на нощното ми шкафче, от ония неща, дето правят мехурчета за зъбните ми протези, жартиери, чорапи и по-топъл пеньоар, защото тук навсякъде става течение, превръзки, пудра, шишето ми с одеколон, което Франк забрави оня ден, още една възглавница, лупа и да ми преместите фотьойла до прозореца, и…
— И? — разтревожено попита Филибер.
— И това е всичко, ей богу…
Франк, който беше дошъл при тях с кутията си за инструменти, тупна по рамото Филибер.
— Егати, момчето ми, как се уредихме — вече имаме две принцеси…