— Внимавай! — нахока го Камий. — Разнасяш прах навсякъде…
— И престани да ругаеш така, ако обичаш! — добави баба му.
Той се отдалечи, влачейки крака и говорейки:
— О, мааайкооо милааа… Ще бъде горещо… Зле сме тук, приятелю, зле сме… Аз се връщам да бачкам, там е по-спокойно. Ако някой ще пазарува, донесете ми картофи, за да има с какво да ви направя една плънка… И този път да бъдат от хубавите, ей! Гледайте добре… Картофи за пюре… Не е толкова сложно, написано е върху мрежичката…
„Зле сме тук, приятелю, зле сме…“, беше изрекъл преди малко, но това бе заблуда. Точно обратното, никога през живота си те не се бяха чувствали по-добре.
Казано по този начин, беше малко глупаво, разбира се, но добре, това е истината и вече от доста време смешното не можеше да ги убие. И така както си бяха заедно, всички те почувстваха, че най-после си имат истинско семейство.
Впрочем по-добро от истинско — избрано, пожелано, такова, за което се бяха борили и което не изискваше от тях нищо друго в замяна, освен да бъдат щастливи заедно. Дори не щастливи впрочем, защото те вече не бяха толкова взискателни. Да бъдат заедно, бе всичко. Дори на това вече бяха спрели да се надяват.
4
След епизода в банята Полет повече не беше същата. Тя откри своите ориентири и се вписа в заобикалящата я лудница с учудваща лекота. Може би бе имала нужда точно от някакво доказателство? Например, че е била очаквана и сърдечно приета в този огромен празен апартамент, където капаците се затваряха отвътре и където никой не беше се докосвал до праха от Реставрацията насам. Щом инсталират душ само заради нея, тогава… Тя за малко да се заблуди, защото й липсваха две-три неща, и Камий често си припомняше тази сцена. Как на хората не им е добре често заради няколко дреболии и как всичко можеше да тръгне с Висока (с главно В) скорост по нанадолнището, ако няма там едно търпеливо момче, което да попита: „Какво друго?“, държейки въображаем бележник… До какво опираха нещата в края на краищата? До едно скапано списание, лупа и две-три шишенца… Свят да ти се завие… Малка поука за три франка и шест су, която й донесе радост, но се оказа много по-сложна, от друга страна, когато те двете се озоваха на щанда за пасти за зъби във „Франпри“ и започнаха да четат упътванията на „Стерадент“, „Полидент“, „Фиксадент“ и други чудодейни нещица…
— И… Полет, ъъ… това, което наричате… „превръзки“, то е…
— Все пак няма да ме караш да слагам памперс като тези, които раздаваха там под предлог, че били по-евтини! — възмути се тя.
— А, дамски превръзки! — повтори Камий с облекчение. — Добре… Не ми идваше наум…
Да се върнем на „Франпри“, днес те го знаеха наизуст и скоро той дори взе да им се струва демоде! Въоръжени с направения от Франк предишната вечер списък на покупките, започнаха да се придвижват със ситни крачки и пазарната си количка на колелца до „Монопри“…
О, „Моноп“…
Това се казва живот…
Полет винаги се събуждаше първа и чакаше някое от двете момчета да й донесе закуската в леглото. Когато с това се занимаваше Филибер, тя беше на поднос с щипка за захар, бродирана салфетка и малка каничка за мляко. След това той й помагаше да се изправи, оправяше й възглавниците и дръпваше завесите с кратък коментар за времето. Никой мъж никога не беше се държал толкова любезно с нея и неизбежното дойде — тя също започна да го обожава. Когато се занимаваше Франк, беше ъъ… по-простовато. Той оставяше чашата й с „Рикоре“♦ върху нощното шкафче и я одраскваше по бузата, за да я целуне, сумтейки, че вече закъснява.
„Ricoré“ — кафе от цикория. — Б.пр.
— Не ти ли се пишка, а?
— Ще почакам, малката…
— Ей, бабче, не прекалявай, нали! Остави я малко да дишне! Може да се окаже, че ще поспи още час! Няма да се стискаш през цялото това време…
Тя повтаряше невъзмутимо:
— Ще я чакам.
Франк се отдалечаваше, мърморейки:
— Ами добре, чакай я, хайде… Чакай я… Това е отвратително, сега всичко е само за теб… Аз също я чакам, по дяволите! Какво трябва да направя? Да си строша и двата крака, за да ми се усмихне и на мен ли? Измъчвай, Мери Попинс, измъчвай…
Тя точно излизаше от стаята си, протягайки се.
— Какво недоволстваш пак?
— Нищо. Живея с принц Чарлз и сестра Емануела♦ и се кефя страхотно. Дръпни се, че закъснявам… Всъщност?
♦ Сестра Емануела — френска монахиня, занимаваща се с подпомагане на бедните. — Б.пр.
— Какво?
— Я да видя ръката ти… Ама това е много добре! — развесели се той, докато я опипваше. — Виж ти, дебелината… Пази се… Ще те пъхна в тенджерата скоро…