— Мечтай си, готвачо. Мечтай си.
— Ами да, скъпа, точно така…
Вярно си беше, светът бе станал много по-весело място за живеене.
Той се върна със сакото си под мишница.
— Следващата сряда…
— Какво следващата сряда?
— Ще бъдат нашите месни заговезни, защото във вторника ще имам много работа и ще ме почакаш за вечеря…
— В полунощ?
— Ще се опитам да се прибера по-рано и ще ти направя такива палачинки, каквито не си яла през живота си…
— О, изплаши ме! Помислих си, че си избрал този ден, за да ме чукаш!
— Ще ти направя палачинки и после ще те изчукам.
— Чудесно.
Чудесно? О, лошо му се пише на този тъпак… Какво ще прави до сряда? Ще се блъска във всички улични лампи, ще изпортва сосовете си и ще си купи ново бельо? Егати, ама това не е истина! По един или по друг начин този измет, тревожността, най-накрая щеше да му го върне тъпкано! Дано да е за добро… Тъй като не знаеше какво да прави, реши да си купи нови гащи все пак…
Даа… Така ще подхожда „Гран Марние“♦, аз ви го казвам, ще подхожда… А което ми остане от фламбирането, ще го изпия.
♦ „Grand Marnier“ — известна марка френски коняк. — Б.пр.
Камий отиваше при нея със своята купичка с чай. Сядаше на леглото, придърпваше пухената завивка и двете изчакваха да излязат момчетата, за да гледат „Телепазар“. Прехласваха се, хихикаха, подиграваха се на тоалетите на участниците и Полет, която още не беше запечатала в главата си преминаването към еврото, се чудеше колко евтин е животът в Париж. Времето вече не съществуваше, точеше се мързеливо от чайника до „Монопри“-то и от „Монопри“-то до продавача на вестници.
И на двете им се струваше, че са във ваканция. Първата от години за Камий и вечната за старата жена. Те си допадаха, разбираха се от половин дума и все повече живваха заедно с удължаването на деня.
Слабото момиче се беше превърнала в това, което касата за социалните надбавки нарича „помощник на физически увредени хора“. Тези думи й отиваха добре и тя компенсираше невежеството си по отношение на възрастните с прям тон и резки думи, които сваляха и двете на земята.
— Хайде, мила моя Полет, хайде… Ще ви почистя задника с душа…
— Сигурна ли си?
— Ами да!
— Не ти ли е гадно?
— Ами не.
Инсталирането на душкабина се беше оказало твърде сложно и Франк бе измайсторил едно стъпало, което не се пързаля, за да прекрачва тя ваната, и бе отрязал краката на стар стол, върху който Камий слагаше хавлиена кърпа, преди да настани там бабката.
— Ох… — изпъшка тя — но мен ме притеснява, не можеш да си представиш колко ми е неудобно, че те карам да вършиш това…
— Хайде…
— Това старо тяло не те ли отвращава? Сигурна ли си?
— Знаете ли, аз… Мисля, че не разсъждавам като вас… Аз… Посещавала съм курс по анатомия, рисувала съм голи тела, поне толкова стари като вашето, и нямам проблем със свенливостта… Всъщност имам, но не по този начин. Не знам как да ви го обясня… Но когато ви гледам, не си казвам: хм, тези бръчки, тези провиснали гърди, този отпуснат корем, тези бели косми, тази отпусната чурка или тези патрави колене… Не, изобщо… Може би ще ви обидя, но вашето тяло ме интересува, независимо от вас. Аз си мисля за работа, техника, светлина, извивки, плът за рисуване… Представям си някои картини… Лудите старици на Гоя, алегориите на Смъртта, майката на Рембранд или неговата пророчица Ана… Извинете ме, Полет, ужасно е това, което ви приказвам, но… наистина гледам на вас много хладнокръвно!
— Като рядко срещано животно?
— Има нещо такова… По-скоро като куриоз…
— И какво?
— Ами нищо.
— И мен ли ще ме рисуваш?
— Да.
Мълчание.
— Да, ако ми позволите… Искам да ви рисувам, докато ви науча наизуст. Докато вече няма да можете да ме понасяте около себе си…
— Позволявам ти, но това, наистина… Ти дори не си ми дъщеря или нещо подобно и аз… О, аз… колко ме е срам…
В края на краищата Камий се съблече и застана на колене пред нея върху сивата теракота.
— Измийте ме.
— Моля?
— Вземете сапуна и ръкавицата и ме измийте.
Тя най-после се реши и леко зъзнейки върху своето водно молитвено столче, протегна ръка към гърба на младото момиче.
— Ей! По-силно!
— Боже мой, колко си млада… Като си помисля, че бях като теб едно време… Разбира се, не бях толкова дребна, но…
— Искате да кажете слаба ли? — прекъсна я Камий, хващайки се за крановете.
— Не, не, всъщност си мислех за „мъничка“… Когато Франк ми спомена за теб първия път, спомням си, той само тази дума повтаряше: „О, бабче, тя е толкова слаба… Само ако можеш да видиш колко е слаба…“, но сега, като те гледам, не съм съгласна с него. Ти не си слаба, а си изящна. Напомняш ми за онази млада жена от книгата „Големият Молн“♦ … Сещаш ли се? Как се казваше тя? Помогни ми…