♦ „Le Grand Meaulnes“ — роман от френския писател Ален Фурние, за историята на едно „загубено“ имение, за обезкуражаващата и изпепеляваща любов, която всеки от нас е изпитвал в годините на съзряването. — Б.пр.
— Не съм я чела.
— И тя имаше благородно име… Ах, колко е глупаво, че не се сещам…
— Ще идем да погледнем в библиотеката… Хайде! И по-долу! Защо не? И почакайте, ще се обърна сега… Ето… Виждате ли? В една и съща лодка сме, мила моя! Защо ме гледате така?
— Аз… Заради този белег…
— О, това ли? Нищо особено…
— Не… Не е нищо особено… Какво ти се е случило?
— Нищо, казвам ви.
От този ден нататък въпросът за голотата повече не се повдигаше.
Камий й помагаше да седне на тоалетната чиния, после под душа и я сапунисваше, говорейки за нещо друго. Миенето на косата с шампоан се оказа по-деликатно нещо. Всеки път, когато затваряше очи, старата жена губеше равновесие и падаше назад. След няколко катастрофални опита те решиха да се абонират в някой фризьорски салон. Не в квартала, където всичките бяха недостъпно скъпи („Коя е тази Мириам? — отговори на питането й кретенът Франк. — Аз не познавам никаква Мириам…“), а на последната спирка на една от автобусните линии. Камий се концентрира в картата, проследи с пръст маршрутите на парижкия транспорт, потърси екзотичното, проучи „Жълтите страници“, поиска предварителна цена за ежеседмично къдрене и си хареса малък салон на улица „Пиренеи“ в последния ценови пояс на 69-а.
Всъщност разликата в цените не оправдаваше цялата тази експедиция, но пък разходката беше толкова приятна…
Всеки петък от ранни зори, в часа, когато нощта избледнява и т.н., Камий настаняваше съвсем сбръчкалата се Полет до прозореца и се заемаше с обяснения от типа „Paris by day“♦, улавяйки в полет върху скицника си и в зависимост от задръстванията двойка пудели с палта „Бърбъри“ на моста „Роял“, нещо, приличащо на сарфалада, което красеше стените на Лувъра, шахтите и чимширите по кея „Межисри“, основата на статуята на духа на свободата от площад „Бастий“ или върховете на гробниците в „Пер Лашез“. После четеше истории за бременни принцеси и изоставени певци, докато приятелката й се кефеше под каската. Обядваха в кафене на площад „Гамбета“. Не точно в едноименното кафене, твърде модно за техния вкус, а в бара „Метро“, който миришеше приятно на застоял тютюнев дим, обеднели милионери и раздразнителен сервитьор.
♦ „Дневен Париж“. — Б.пр.
Полет, която не забравяше катехизиса, винаги си взимаше пъстърва с бадеми, а Камий, на която моралът й куцаше, с притворени от удоволствие очи си хапваше печен сандвич с шунка и сирене. Те си поръчваха една каничка вино, ами да, и се пукваха от все сърце. За нас! На връщане тя сядаше срещу нея и рисуваше точно същите неща, но под погледа на дребничка, чудно нагиздена и много лакирана дама, която не смееше да се подпре на стъклото, за да не смачка великолепните си бледолилави къдрици. (Жоана, фризьорката, я беше убедила да смени цвета: „Е, съгласна ли сте? Ще ви направя пепеляв опал, а? Вижте, това е номер трийсет и четвърти…“ Полет искаше да попита с очи Камий, но тя беше потънала в една афера за несполучлива липосукция. „Няма ли да изглеждам много тъжна?“, осведоми се тя. „Тъжна? Ама какво говорите! Точно обратното, ще бъде много весело!“)
Наистина, това… това беше думата. Много беше весело и този ден те слязоха на ъгъла на крайбрежната улица „Волтер“, за да купят между другото и нова половинка кофичка акварел от „Сенелие“.
Косите на Полет бяха преминали от много разредена „Златиста роза“ към Уиндзорско виолетово.
И веднага… Беше станало много по шик…
През останалите дни се посвещаваха на „Монопри“. Отнемаше им повече от час, за да изминат двеста метра — опитваха новия „Данет“, включваха се в глупави проучвания, пробваха червила или ужасни муселинови шалове. Влачеха се, бъбреха, спираха насред път, обсъждаха поведението на големите буржоазни фамилии от VII район и веселостта на момичетата: лудият им смях, странните им истории, звъненето на мобилните им телефони и раниците на гърбовете, целите увесени с дрънкулки. Те се забавляваха, въздишаха, подиграваха и предпазливо се изпъчваха. Времето беше тяхно, животът бе пред тях…