— Шшт. — Камий я погали по бедрото. — Шшт…
— И така тя… Тя роди това мъниче и ми го остави… „Дръж, ми каза, щом като го искаше, ето ти го! Сега доволна ли си?“ — Тя затвори очи и продължи, хълцайки: — „Сега доволна ли си?“, ми повтаряше, докато си събираше багажа. „Доволна ли си?“ Как могат да се говорят подобни неща? Как могат да се забравят подобни неща? Как да заспивам през нощта сега, когато вече не превивам гръб и не работя до изтощение, а? Кажи ми. Кажи ми… Тя го остави, върна се след няколко месеца, взе го и пак го върна. Всички полудяхме. Най-вече Морис, мъжът ми… Мисля, че тя го накара да стигне до края на мъжкото му търпение… Но това не беше всичко, защото се върна да вземе детето още веднъж, да иска пари, за да го храни, така да се каже, и избяга през нощта, забравяйки за него. Един ден, последния път, се появи, любезничейки превзето, а той я посрещна с пушката. „Не искам да те виждам повече, й каза, ти си курва. Ти ни посрами и не заслужаваш това дете. Вече няма да го видиш. Нито днес, нито изобщо някога. Хайде, изчезвай сега. Остави ни на спокойствие.“ Камий… Това беше моята дъщеричка… Дъщеричката, която бях очаквала всеки божи ден повече от десет години… Дъщеричка, която бях обожавала… Обожавала… Как само я бях мляскала по муцунката… Бях я гледала, както и колкото мога… Момиченцето, на което му бяхме осигурявали всичко. Всичко! Най-красивите рокли. Ваканциите на море, на планина, най-добрите училища… Всичко хубаво, което имахме, беше за нея. И това, което ти разказвам сега, това ставаше в нашето мъничко селце… Тя замина, но всички, които я бяха познавали от съвсем малка и които се криеха зад капаците на прозорците си, за да видят как е побеснял Морис, те останаха. И аз продължих да се разминавам с тях. На следващия, на по-следващия ден, както и в дните след това… Беше… Беше нечовешко… Сякаш беше настъпил адът на земята. Съчувствието на добрите хора — няма нищо по-лошо на света… Онези, които ви казват „моля се за вас“, опитвайки се да ви накарат да изплюете камъчето, и тези, които научават мъжа ви да пие, повтаряйки му, че биха направили точно като него, по дяволите! В главата ми се въртяха мисли за убийства, повярвай ми… Дори исках да си имам атомна бомба!
Тя се засмя.
— И после какво? Хлапето беше там. То не беше искало нищо от никого… Обичахме го, знаеш. Обичахме го толкова, колкото можехме… И може би дори бяхме прекалено сурови в някои моменти… Не желаехме да повтаряме грешките си и направихме други… Не те ли е срам да ме рисуваш така сега?
— Не.
— Права си. Срамът не води доникъде, повярвай ми… Няма никаква полза от срама. Той служи само за да достави удоволствие на порядъчните хора… После, когато затворят прозорците си или се приберат от кафенето, те се чувстват добре у дома. Изпълнени с гордост, нахлузват пантофите си и се споглеждат усмихнато. В тяхното семейство не може да се случи подобна неприятност, това не! Обаче… Чакай. Нали не ме изтипосваш с чаша в ръка все пак?
— Не — усмихна се Камий.
Мълчание.
— Но после? Нещата се развиха добре…
— С малкия? Да… Той беше добро дете, ей богу…
Глуповато, но честно. Когато не беше в кухнята с мен, бе в градината с дядо си… Или за риба… Беше луд, но независимо от всичко вървеше в правия път… Макар животът му сигурно да не беше много забавен — винаги с двама старци като нас, които толкова отдавна бяха загубили желание да разговарят, но в края на краищата… Правехме каквото можем… Играехме… Вече не убивахме котенцата… Водехме го в града… На кино… Купувахме му футболни стикери и нови велосипеди… Той се учеше добре, знаеш ли… О, не беше първи, но се стараеше… И после тя дойде отново и тогава си помислихме, че е добре той да замине. С една странна майка винаги е по-добре от нищо… Мислехме, че ще има баща, малък брат, че не е хубаво да растеш в полуумряло село и че заради образованието му е добре да отиде в града… Как можахме да паднем в капана още веднъж… Като новобранци. Като безмозъчни… Продължението го знаеш: тя го пречупи на две и го качи на експреса в 16.12 ч…
— И повече никога не чухте нищо за нея?