— От кого?
— Бях забравила, че ти си открил телевизията по времето на Жюлиен Льопер♦… Виж, ъъ… Трябва да се кача горе… да видя моя квартирант от седмия етаж… Мога ли да ти поверя Полет?
♦ Водещ на предаването „Въпроси за шампиони“ от 1998 година насам. — Б.пр.
Той поклати глава, поглаждайки мустачките си.
— Върви, тичай, литни и се качи при съдбата си, мое дете…
— Филу!
— Да?
— Ако не съм се върнала след час, ще можеш ли да дойдеш да видиш какво става?
10
Стаята беше подредена безупречно. Леглото беше оправено и той бе сложил две чашки и пакет захар на сгъваемата маса. Седеше на стол, облегнал гръб на стената, и затвори книгата си, когато тя почука на вратата.
Когато тя влезе, той стана. И двамата бяха еднакво притеснени. Виждаха се за първи път в крайна сметка… Мълчаха.
— Ти… Искаш ли да пиеш нещо?
— С удоволствие…
— Чай? Кафе? Кока?
— Кафе би било отлично.
Камий седна на табуретката и се зачуди как е могла да живее тук така дълго. Беше толкова влажно, толкова мрачно, толкова… безизходно. Таванът — безумно нисък и стените — толкова мръсни… Не, беше невъзможно… Сигурно не е била тя тогава?
Той се засуети пред котлона, като й посочи бурканчето с нес кафе.
Барбес спеше на леглото, отваряйки от време на време по едно око.
Най-накрая той дръпна стола и седна срещу нея.
— Радвам се да те видя… Можеше да дойдеш по-рано…
— Не смеех.
— Ааа… Съжаляваш, че ме доведе тук, нали?
— Не.
— Да. Съжаляваш. Но не се притеснявай… Чакам зелен сигнал и ще си тръгна… Вече е въпрос на ДНИ.
— Къде ще ходиш?
— В Бретан.
— При семейството ти?
— Не. В център за… За човешки отпадъци. Не, колко съм тъп. В център за живот, така е по-правилно да се казва…
— Моят доктор ми го намери… Някакво място, където се произвежда тор от водорасли… Водорасли, лайна и хора с умствени увреждания… Гениално, нали? Ще бъда единственият нормален работник. Е, „нормален“, това е относително…
Той се усмихваше.
— Ето, виж брошурата… Класно е, а?
Двама мъже с вили в ръце стояха пред нещо като водосборна яма.
— Ще правя горски водорасли — с компост, водорасли и конски тор… Вече усещам, че ще ми хареса… Добре, изглежда, в началото е тежко заради миризмата, но постепенно се свиква…
Той остави снимката и запали цигара.
— Лятна ваканция, какво…
— Колко време ще останеш там?
— Колкото трябва…
— На метадон ли си?
— Да.
— Откога?
Неопределен жест.
— Добре ли си?
— Не.
— Хайде… Ще видиш морето!
— Супер… А ти? Защо си тук?
— Заради портиерката… Решила е, че си умрял…
— Ще бъде разочарована…
— Ясно е.
Те се засмяха.
— Ти… HIV позитивен ли си?
— Не. Това беше само за да й доставя удоволствие… За да се привърже към моето псе… Не, не… Правех го добре. Усмъртявах се чисто.
— За първи път ли ще се лекуваш?
— Да.
— Ще успееш ли?
— Да.
— Имах късмет… Трябва да срещнеш правилните хора, предполагам… и… при мен стана така…
— Твоят лекар ли?
— Моята лекарка! Да, но не само… И един психиатър… Един старец, който ми откъсна главата… Чувала ли си за V33?
— Какво е това? Някакво лекарство?
— Не, това е препарат за почистване на дърво…
— А, да! Бутилка в зелено и червено, нали?
— Щом казваш… Та този тип е моят V33. Той слага препарата, започва да пари, да се подува и след това хваща шпатулата и отстранява всичката гадост… Виж ме. Под черупката си съм гол като червей!
Той вече не беше в състояние да се усмихне, а ръцете му трепереха.
— Егати, колко мъчително е само… Твърде мъчително… Не смятах, че…
Той вдигна глава.
— И после, ъъ… Имаше и още някой… Едно момиченце с кълки като на муха, което си вдигна панталоните, преди да успея да видя повече, уви…
— Как ти е името?
— Камий.
Той го повтори пак, обръщайки се към стената:
— Камий… Камий… В деня, когато се появи ти, Камий, имах неприятна среща… Беше твърде студено и вече не ми се щеше толкова да се боря, струва ми се… Но, добре. Ти се появи… И аз тръгнах с теб… Аз съм галантен като мъж…
Мълчание.
— Мога ли да ти разказвам още, или ти писна?
— Сипи ми още една чашка…
— Извинявай. Старецът е виновен… Превърнах се в истинско лапацало…
— Няма проблем, сериозно.
— Не, но това е важно отгоре на всичко… Всъщност мисля, че е важно дори за теб…