Тя смръщи вежди.
— Твоята помощ, твоята квартира, твоята кльопачка и всичко е нещо важно, защото, казвам ти, наистина не бях добре, когато ме намери… Виеше ми се свят, разбираш ли? Исках да отида пак да ги видя и… Аз… И този тип ме спаси… Този тип и твоите чаршафи.
Той я взе и я сложи между двамата. Камий разпозна книгата си. Бяха писмата на Ван Гог до брат му.
Беше забравила, че е там.
И не защото не я беше влачила със себе си все пак…
— Отворих я, за да се въздържа, за да си попреча да прекрача прага, защото тук нямаше нищо друго, и знаеш ли какво направи за мен тази книга?
Тя поклати глава.
Той я беше взел отново, за да се удари по главата и по двете бузи.
— Препрочитам я за трети път… Това… Всичкото е за мен. Вътре има всичко… Този тип го знам наизуст. Това съм аз. Това е моят брат. Всичко, което казва, аз го разбирам. Как му изгарят бушоните. Как страда. Как непрекъснато си повтаря, извинява се, опитва се да разбере околните, да се опознае, как е бил отхвърлен от семейството си, родителите му, които нищо не разбират, престоите в болница и всичко останало… Аз… Няма да ти разказвам за своя живот, не се безпокой, но това е вълнуващо, знаеш ли… Как се държи той с момичетата, как се влюбва в една фукла, как го отхвърлят и денят, когато решава да се ожени за тази курва, там… Тази, дето е бременна… Не, няма да ти разказвам за своя живот, но има съвпадения, които ме накараха да халюцинирам… Освен братока му никой друг не е вярвал в него. Никой. Но той, колкото крехък и дебилен да е бил, е вярвал в него… И така… Той казва това, че вярва, че е силен и ъъ… Първия път, когато прочетох това, почти на един дъх, разбираш ли, не ми стана ясно онова нещо с курсива на края…
Той отвори пак книгата.
— Писмо, което Ван Гог е носел със себе си на 29 юли 1890 година… Едва когато прочетох, предговора на другия или по-другия ден, разбрах, че този тъпанар се е самоубил. Че това писмо той не го е изпратил и аз… Егати, това ме довърши, можеш да ми повярваш… Всичко, което той казва за тялото си, аз го изпитвам. Цялото му страдание, това не са само думи, разбираш ли? Това е… Всъщност аз… на мен не ми пука за това, което е правил… Всъщност не, не че не ми пука, но аз не четях това. Това, което четях, беше, че ако не си като другите, ако не можеш да бъдеш това, което очакват от теб, ти страдаш. Страдаш като животно и накрая пукваш. Е да, ама не. Аз няма да пукна. Защото го чувствам като приятел и брат, аз няма да пукна… Не желая.
Камий беше като разбита. Пууф… Пепелта от цигарата й се бе посипала в кафето.
— Говоря глупости, нали?
— Не, не, напротив… аз…
— Ти си я чела, нали?
— Разбира се.
— И ти… Не те ли накара да страдаш?
— Аз се интересувах най-вече от работата му… Той късно е започнал да се занимава с това… Самоук е… Един… Ти… виждал ли си платната му?
— Слънчогледите, нали? Не… За момент си помислих да ида да прелистя някоя книга или нещо, но нямах желание, предпочитам собствените си картини…
— Задръж книгата. Подарявам ти я.
— Знаеш ли… Един ден… ако се оправя, ще ти се отблагодаря. Но сега не мога… Казах ти, че съм абсолютно ошушкан. Освен този бълхарник нямам нищо друго.
— Кога заминаваш?
— Би трябвало следващата седмица…
— Искаш ли да ми се отблагодариш?
— Ако мога…
— Позволи ми да те нарисувам…
— Това ли е всичко?
— Да.
— Гол?
— Бих предпочела…
— По дяволите… Не си видяла как изглежда тялото ми…
— Мога да си го представя…
Той завърза връзките на маратонките си, а кучето му заподскача като лудо.
— Излизаш ли?
— Всяка нощ… Всички нощи… Вървя до пълно изтощение, минавам да си взема ежедневната доза при отварянето на службата и се връщам да си легна, за да издържа до следващия ден. Засега не съм открил нищо по-добро…
Шум в коридора. Мъхестата купчинка замръзна.
— Кой е там… — паникьоса се той.
— Камий? Добре ли си? Аз съм… твоят храбър рицар, скъпа моя…
Филибер застана в рамката на вратата със сабя в ръка.
— Барбес! Легни!
— Аз… Аз съм с-смешен така, нали?
Тя ги запозна, смеейки се:
— Венсан, това е Филибер Марке дьо ла Дюрбелиер, главнокомандващ на една разгромена армия. — А после, обръщайки се: — Филибер, Венсан… ъъ… който… като Ван Гог…
— Очарован съм да се запознаем — отговори той, прибирайки сабята си в ножницата. — Смешен и очарован… Е, добре, аз… Ще се оттегля, нали…
— Слизам с теб — отговори Камий.
— И аз.
— Ти… Ще дойдеш ли да ме видиш?
— Утре.