— Кога?
— Някъде следобед. Ъъ? Може ли заедно с кучето ми?
— С Барбес, разбира се…
— О, Барбес… — натъжи се Филибер. — Още един буйстващ луд републиканец и той… Бих предпочел абатисата Дьо Рошошуар, знаеш ли!
Венсан я погледна въпросително.
Тя вдигна рамене смутено.
Филибер се беше обърнал и се засегна:
— Отлично! И да се свързва името на бедната Маргьорит дьо Рошошуар дьо Монпипо с този дрипльо е грешка!
— Дьо Монпипо? — повтори Камий. — По дяволите, ама и вие вадите едни имена… Всъщност защо не се запишеш да участваш във Въпроси за шампиони?
— О, и ти ли започваш! Много добре знаеш защо…
— Не. Защо?
— Докато натисна копчето, ще дойде времето за новините…
11
Тя не можа да спи през нощта. Въртя се, разчепква миналото, блъска се в призраци, взе си вана, стана късно, изкъпа Полет, среса я как да е, поразходи се с нея по улица „Грьонел“ и не можа да хапне каквото и да било.
— Днес си много нервна…
— Имам важна среща.
— С кого?
— Със себе си.
— На лекар ли ще ходиш? — попита разтревожено възрастната жена.
Както си беше свикнала, старицата се унесе в дрямка, след като се наобядва. Камий й прибра кълбото, придърпа по-нагоре одеялото и излезе на пръсти.
Затвори се в стаята си, сто пъти премести табуретката и провери пособията си. Гадеше й се.
Франк току-що се беше прибрал. Вадеше прането от пералнята. След историята с пуловера простираше сам прането си и говореше като някоя изпаднала в паника домакиня за това, как от сушилните влакната се износват и яките се пречупват.
Вълнуващо.
Когато се звънна, Франк отиде да отвори вратата.
— Идвам при Камий.
— В дъното на коридора…
После той се затвори в стаята си и тя му беше признателна за проявената поне веднъж дискретност…
И двамата се притесняваха, но по различни причини.
Грешка.
И двамата се притесняваха, и то по една и съща причина: заради своите души.
Венсан пръв излезе от затруднението:
— Добре, ами… да започваме ли? Имаш ли кабина? Параван? Нещо друго?
Тя го благослови.
— Видя ли? Пуснала съм топлото докрай. Няма да ти бъде студено…
— О! Камината ти е супер!
— По дяволите, имам чувството, че пак съм при някой лекар, това ужасно ме безпокои. Аз… И слиповете ли да сваля?
— Ако искаш да си останеш с тях, остани…
— Но ако ги сваля, е по-добре…
— Да. При всички случаи аз започвам винаги от гърба…
— По дяволите. Сигурно целият съм в пъпки…
— Не се безпокой, като се съблечеш гол, ще изчезнат, преди да си свършил с първата цигара…
— Знаеш ли, че от теб ще излезе чудесна козметичка?
— Точно така… Хайде, излизай оттам сега и иди да седнеш.
— Можеше поне да ме сложиш пред прозореца… да имам някакво развлечение…
— Не аз решавам.
— Така ли? А кой?
— Светлината. И не се оплаквай, защото после ще стоиш прав…
— За колко време?
— Докато паднеш…
— Ти ще паднеш преди мен.
— Ммм — каза тя.
„Ммм“ беше начин да каже: би ме учудило…
Тя започна със серия скици, като обикаляше около него. Коремът и ръката й станаха по-подвижни.
Той пък обратното — скова се.
Когато тя идваше твърде близко, Венсан затваряше очи.
Имаше ли пъпки? Тя не ги видя. Видя напрегнатите му мускули, отпуснатите рамене, шийните прешлени, които се събираха в една точка на тила му, когато навеждаше глава, приличащия на дълъг ерозирал хребет гръбначен стълб, нервността, възбудата, челюстите и изпъкналите му скули. Дупките около очите, формата на черепа, гръдната кост, хлътналите гърди, хилавите му ръце, целите покрити с тъмни точки. Вълнуващата плетеница от вени под прозрачната кожа и това, как животът преминава по тялото му. Да. Най-вече това: отпечатъка от пропастта, белезите от гъсениците на един голям невидим танк, както и голямата му срамежливост.
Приблизително след около час той я попита дали може да чете.
— Да. Докато свикна с теб…
— Ти… още не си ли започнала?
— Не.
— Ама че работа! Да чета ли на глас?
— Ако искаш…
Той разлиства известно време книгата, след което я прегъна на две:
— Усещам, че майка и татко се държат с мен инстинктивно (не казвам интелигентно).
Колебаят се дали да ме приемат у дома, както биха се колебали да вземат някое голямо рошаво куче. То ще гази с лапите си, а и е твърде рошаво.
Ще пречи на всички. А и много гръмко лае.
Накратко — мръсно животно е.