Добре, но животното има своя човешка история и макар че е само едно куче, има и човешка душа. Отгоре на всичко доста чувствителна е тази душа, която може да усети какво мислят за него, докато обикновеното куче не е способно на това.
О, това куче е син на нашия баща, но толкова често сме го оставяли да тича по улицата, че то задължително е станало по-зло. Ех, бащата е забравил тази подробност от години, така че няма за какво повече да говорим…
Той се прокашля.
— Оче… Хм, извинявай… Очевидно кучето вътрешно съжалява, че е дошло тук. Самотата му в полята не е била толкова голяма, както е в тази къща въпреки всичките им любезности. Животното дойде на посещение в пристъп на слабост. Надявам се да ми простят тази слабост. Колкото до мен, ще избягвам да…
— Стоп — прекъсна го тя. — Спри, ако обичаш. Спри.
— Пречи ли ти.
— Да.
— Извинявай.
— Добре. Готово. Сега те познавам…
Затвори блока си и отново започна да й се гади.
Повдигна брадичка и отметна глава назад.
— Как си?
— …
— Хайде… Ще се обърнеш към мен и ще седнеш с разкрачени крака и с поставени така ръце…
— Трябва да ги разкрача, сигурна ли си?
— Да. И ръката ти, разбираш ли, ти… Извиваш китката си и разперваш пръсти… Чакай… Не мърдай…
Тя потършува из нещата си и му показа репродукция на картината на Енгър.
— Точно по този начин…
— Кой е този дебелият?
— Луи-Франсоа Бертен.
— Какъв е той?
— Буда на преситената, заможна и тържествуваща буржоазия… Не го казвам аз, а Мане… Възхитителен е, нали?
— И ти искаш да застана като него ли?
— Да.
— Ъъ… Съъс… разкрачени крака значи… Така ли?
— Ей… Престани с опашката си… Добре… Не ми пука, знаеш ли… — успокои го тя, прелиствайки скиците си. — Ето, виж. Ето я…
— О!
Слаб възглас на разочарование и умиление.
Камий седна и подпря плота върху коленете си. Стана, опита и на триножник, но пак не беше добре. Започна да се нервира и да се проклина, знаейки точно, че цялата тази каша, всичко това бяха глупости, колкото да отложи настъпването на празнотата.
В крайна сметка закрепи хартията отвесно и реши да седне точно на височината на модела си.
Пое дълга глътка смелост и издиша малко несигурност. Беше сбъркала, рисунката не трябваше да е с червен молив. Може би графит, писец и туш, тонирана със сепия…
Моделът беше проговорил.
Тя вдигна лакът. Ръката й застина. Разтрепери се.
— Преди всичко не мърдай. Ей сега се връщам.
Изтича до кухнята, събори разни неща, грабна бутилката с джин и удави страха си. Затвори очи и се хвана за ръба на мивката. Хайде… Още една за из път…
Когато се върна да седне, той я огледа усмихнат. Знаеше.
От каквото и да зависеха, тези хора се разпознаваха помежду си. Всички.
Като че имаха сонда… Или радар…
Неясно съучастничество и споделено снизхождение…
— По-добре ли си?
— Да.
— Тогава давай сега! Не ни е само това работата, да му се не види!
Стоеше абсолютно изправен. Леко настрани, като другия. Пое си дъх и издържа погледа на тази, която го унижаваше, без да го съзнава.
Мрачен и искрящ.
Изтерзан.
Уверен.
— Колко тежиш, Венсан?
— Около шейсет…
Шейсет кила предизвикателство.
(Дори да не беше много приятен, въпросът бе интересен: дали Камий Фок беше протегнала ръка на това момче, за да му помогне, както се убеждаваше, или за да му направи дисекция, докато стои голо и беззащитно върху кухненски стол от червен фурнир?
Съчувствие? Любов към човечеството? Наистина ли?
Дали всичко това не беше предварително замислено? Настаняването му там горе, „Канигу“-то за кучето, доверието, гневът на Пиер Кеслер, уволнението и притискането до стената?
Художниците са чудовища.
Хайде. Недей. Би било твърде неприятно… да й оставим привилегията да се съмнява и да замълчим. Това момиче не беше особено прозрачно, но когато забиеше зъби в същината на проблема, действаше страхотно. И може би дори щедростта й едва сега започваше да се проявява? Когато зениците й се свиваха, и тя ставаше безмилостна…)
Вече почти се бе стъмнило. Машинално беше запалила лампата и се потеше не по-малко от него.
— Да спрем. Схванах се. Всичко ме боли.
— Не! — извика тя.
Грубият й отказ изненада и двамата.
— Извини ме… Не… Не мърдай, умолявам те…
— В панталона ми… предния джоб… Транксена♦…
♦ Транксен — лекарство срещу безпокойство, тревожност и подобни симптоми. — Б.пр.