Тя отиде да му донесе чаша вода.
— Умолявам те… Още малко, можеш да се облегнеш, ако искаш… Аз… Не умея да работя по спомени… Ако си тръгнеш сега, моята рисунка загива… Извини ме, аз… Почти свърших.
— Добре. Можеш да се облечеш.
— Сериозно ли е, докторе?
— Надявам се… — прошепна тя.
Той се върна, протягайки се, почеса кучето си и му каза няколко нежни думи на ухото. Запали цигара.
— Искаш ли да видиш?
— Не.
— Да.
Застина смаян.
— Егати… Това… Това е жестоко.
— Не, нежно е…
— Защо си спряла до глезените?
— Истинската причина ли искаш, или тази, с която бих се измъкнала?
— Истинската.
— Защото не ме бива с краката!
— А другата?
— Защото… Вече нищо не те задържа, нали?
— Ами кучето ми?
— Ето го твоето куче. Хванах го над рамото ти одеве…
— О! Колко е красиво! Колко е красиво, колко е красиво, колко е красиво…
Тя откъсна листа.
Давайте си зор, недоволстваше тя престорено, съсипвайте се, съживявайте ги, подарете им безсмъртието, а те могат да се разчувстват само от скицата на техния мелез…
Кълна ти се…
— Доволна ли си от себе си?
— Да.
— Ще трябва ли да идвам пак?
— Да… За да ми кажеш довиждане и да ми дадеш адреса си… Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не. Трябва да ида да си легна, не се чувствам добре, знаеш…
Докато вървеше по коридора пред него, Камий се удари по челото.
— Полет! Забравих я!
Стаята й беше празна.
По дяяяволите…
— Проблем ли има?
— Загубих бабчето на моя съкварт…
— Виж… Има бележка на масата…
Не искахме да те безпокоим. Тя е с мен. Ела, щом можеш.
Р.Р. Кучето на приятелчето ти се изсра в антрето.
12
Камий разпери ръце и полетя над „Шам дьо Марс“. Докосна Айфеловата кула, погъделичка звездите и кацна пред служебния вход на ресторанта.
Полет седеше в шефския кабинет.
Сияеше от щастие.
— Аз забравих за вас…
— Какво говориш, глупаче, ти работеше… Свърши ли?
— Да.
— Как си?
— Гладна съм!
— Летафие!
— Да, шефе…
— Я ми направи една хубава голяма пържола алангле за офиса.
Франк се обърна. Пържола? Ама тя вече нямаше зъби…
Когато разбра, че е за Камий, се учуди още повече.
Размениха си няколко знака.
За теб?
Дааа — отговори тя с поклащане на главата.
Голяма пържола?
Дааа.
Да не си паднала на главата си?
Дааа.
Ей! Страшно си сладка, когато си щастлива, знаеш ли?
Но тя не вникна в последното и затова кимна напосоки.
— Оо… — рече главният готвач, подавайки й чинията. — Не бива да го казвам, но някой май има късмет…
Парчето месо беше оформено като сърце.
— О, голям майстор е този Летафие, невероятен е…
— И голям красавец… — добави баба му, която вече два часа го изпиваше с очи.
— Да… Не бих стигнал чак дотам… Какво да ви поднеса с това? Хайде… Едно винце откъм Рона, пък и аз ще пийна с вас… А вие, госпожо? Вашият десерт още ли не е пристигнал?
Едва бе викнал и Полет вече опитваше фондан…
— Виж ти — добави той, цъкайки с език, — много се е променил вашият внук… Вече не мога да го позная…
И обръщайки се към Камий:
— Какво сте му направили?
— Нищо.
— Ами това е чудесно! Продължавайте така! Много добре му се отразява! Не, сериозно… Той е добро момче… Добро…
Полет се разплака.
— Ама какво? Ама какво казах? Пийте, по дяволите! Пийте! Максим…
— Да, шефе?
— Донесете ми една чаша за шампанско, ако обичате…
— По-добре ли сте?
Полет си бършеше носа, докато се извиняваше:
— Ако знаехте колко е изстрадал… Изгониха го от първия колеж, после от втория, от професионалното училище, от курсовете, от стажа, от…
— Ама това няма значение! — изкрещя гръмогласно той. — Вижте го там! Как само владее положението! Всички се мъчат да ми го измъкнат! Той ще свърши с един-два макарона в задника, ваш’ то сладурче!
— Моля? — не разбра Полет.
— Звездите…
— А-а… няма ли да са три? — попита тя, малко разочарована.
— Не. Много му е лош характерът за това. И е много… сантиментален…
И намигна на Камий.
— Да си дойдем на думата, добро ли е това месо?
— Прелестно.
— Няма как… Добре, ще вървя… Ако имате нужда от нещо, само чукнете на стъклото.
Когато се върна в апартамента, Франк първо се спря до краката на Филибер, който гризеше молив под нощната си лампа.