— Преча ли ти?
— Никак!
— Вече не се виждаме…
— Не много, това е вярно… Та по същество! Продължаваш ли да работиш в неделя?
— Да.
— Ами мини да ни видиш в понеделник, ако нямаш какво да правиш…
— Какво четеш?
— Пиша!
— На кого?
— Пиша един текст за моя театър… Уви, ние всички сме принудени да се качим на сцената в края на годината…
— Ще ни поканиш ли?
— Не знам дали ще се осмеля…
— Ей, я ми кажи, ъъ… Как вървят нещата?
— Моля?
— Между Камий и моята баба.
— Сърдечно разбирателство.
— Не мислиш ли, че започва да й писва?
— Искаш ли да ти кажа истината?
— Какво? — разтревожи се Франк.
— Не, не й е писнало, но и това ще стане… Спомни си… Ти обеща да я отменяш два дни седмично… Обеща също да забавиш темпото…
— Да, знам, но аз…
— Стоп — прекъсна го той. — Спести ми доводите си. Това не ме интересува. Знаеш ли, трябва да пораснеш малко, старче… Същото е като при това… — Той му посочи изподрасканата си тетрадка. — Искаш или не, един ден всички ще трябва да минем оттам…
Франк се изправи замислено и попита:
— Тя ще си каже, ако й писне, нали?
— Мислиш ли?
Той погледна през стъклата на очилата си, за да ги почисти.
— Не знам… Толкова е загадъчна… Нейното минало… Семейството й… Приятелите й… Нищо не знаем за тази млада личност… Що се отнася до мен, извън скицниците й не разполагам с нищо друго, което да ми даде възможност да изкажа някоя хипотеза за биографията й… Няма поща, няма телефонни обаждания, никога не кани гости… Представи си, че я изгубим някой ден, та ние няма да знаем към кого да се обърнем…
— Не говори така.
— Напротив, ще говоря. Помисли си, Франк, тя ме убеди, отиде да я доведе, отстъпи й стаята си, днес се занимава с нея с невероятна нежност, дори не, тя не просто се занимава, а се грижи за нея. Те двете се грижат една за друга… Чувам ги как се смеят и си приказват за това-онова по цял ден, когато съм тук. Освен това тя се опитва да рисува следобед, а ти дори не понечваш да изпълниш поетите ангажименти…
Филибер си сложи отново очилата и държа Франк на мушка още няколко секунди.
— Не, не съм особено доволен от вас, редник.
После с натежали крака Франк отиде да види дали баба му е завита и да загаси телевизора й.
— Ела тук — прошепна тя.
По дяволите. Не спеше.
— Гордея се с теб, момчето ми…
Не ми се вярва, помисли си той, оставяйки дистанционното върху нощното й шкафче.
— Хайде, бабче… Спи сега…
— Много се гордея.
Точно така, точно така…
Вратата на стаята на Камий беше открехната. Той я побутна и подскочи.
Бледата светлина от коридора падаше върху статива й.
За миг застина неподвижен.
Смайване, уплаха и възхищение.
Значи пак тя беше права, така ли?
Човек можеше ли да разбира нещата, без да ги е учил?
Значи не беше толкова глупав в края на краищата? След като инстинктивно беше протегнал ръка към това разпадащо се тяло, за да му помогне да се изправи, значи не бе толкова задръстен, нали?
Вечерната паяжина — меланхолията… Той я размаза и си измъкна една бира от хладилника.
Остави я да се стопли.
Не биваше да се мотае из коридора.
Всички тези ала-бали му объркваха ориентирите…
Егати…
Най-после нещата се подреждаха. Веднъж животът да бъде поносим…
Бързо дръпна ръка от устата си. От единайсет дни вече не си гризеше ноктите. Освен на малкото пръстче.
Но това не се брои.
Да порасне, да порасне… Та той беше правил само това, да расте…
Какво щеше да стане с всички, ако тя изчезнеше?
Той се оригна. Добре, но това не е всичко, имам да приготвям тесто за палачинки…
Като връх на благоговението го разби с тел, за да не ги безпокои, прошепна няколко тайни заклинания и остави кашата да втасва на спокойствие.
Покри я с чист парцал и излезе от кухнята, потривайки ръце.
Утре ще й поднесе палачинки „Сюзет“, за да я задържи завинаги.
Ха-ха-ха… Насаме пред огледалото в банята Франк имитираше демоничния смях на Сатаната от Шантавите шофьори♦…
♦ Анимационен филм на „Уолт Дисни“. — Б.пр.
Хо-хо-хо… Това пък беше на Диаболо.
Олеле… Каква веселба пада…
13
Отдавна не беше прекарвал нощта с тях. Присъниха му се хубави неща.
На другата сутрин отиде да купи кроасани и всички заедно закусиха в стаята на Полет. Небето беше много синьо. Докато баба му и Филибер си разменяха безброй очарователни учтивости, Франк и Камий стискаха мълчаливо купичките си.