— Бръъм, бръъъм… Затегни колана, Фанджо♦, че бързам.
♦ Фанджо — популярен аржентински автомобилен пилот от 50-те години на XX в. — Б.пр.
Минаха през парка с висока скорост. На червения светофар косите на Полет бяха разбъркани, а бузите зачервени.
— Добре, хайде… Оставям ви, момичета. Изпратете ми пощенска картичка, когато пристигнете в Катманду…
Той вече беше изминал няколко метра, когато се обърна.
— Ей, Камий? Нали не си забравила за тази вечер?
— Какво?
— Палачинките…
— По дяволите!
Тя сложи ръка на устата си.
— Бях забравила… Няма да съм вкъщи.
Той се смали с няколко сантиметра.
— Освен това е важно… Не мога да го отменя… Във връзка с работата е…
— А тя как ще се оправи?
— Помолих Филу да ме отмени…
— Добре, ами… Толкова по-зле, нали? Ще ги изядем без теб…
Франк понесе стоически удара и се отдалечи, гърчейки се.
Етикетът на новите слипове го драскаше.
14
Матилда Денс-Кеслер беше най-красивата жена, която Камий някога бе срещала. Много висока, много по-висока от мъжа си, много слаба, много весела, много културна. Тя безгрижно се разхождаше по нашата малка планета, интересуваше се от всичко, изпадаше в потрес от дреболия, забавляваше се, вяло роптаеше, понякога слагаше ръката си върху тази на събеседника си, винаги говореше тихо, знаеше отлично четири-пет езика и прикриваше намеренията си зад обезсърчителна усмивка.
Толкова красива беше, че на Камий никога не й мина през главата идеята да я рисува…
Беше твърде рисковано. Матилда е твърде жива.
Само веднъж й направи един ескиз. В профил… Долната част на кока и обеците й… Пиер й го беше откраднал, но това не бе тя. Липсваха плътният й глас, излъчваният блясък и вдлъбнатините на трапчинките, които се появяваха, когато се смееше.
Матилда притежаваше благосклонността, високомерието и непринудеността на родените в скъпи чаршафи. Баща й е бил голям колекционер, тя винаги е живяла сред красиви вещи и никога нищо не е броила през живота си — нито имотите си, нито приятелите си, още по-малко неприятелите си.
Беше богата, а Пиер — предприемчив.
Тя мълчеше, когато той говореше, но поправяше глупостите му веднага щом Пиер се обърнеше. Той откриваше млади протежета. Никога не бъркаше. Беше лансирал Вулис и Баркарес например. Тя пък правеше така, че да ги задържи.
Матилда задържаше, когото искаше.
Камий си спомняше много добре първата им среща в Училището по изящни изкуства по време на традиционната изложба в края на годината. Предшестваше ги нещо като аура… Страшният търговец и дъщерята на Витолд Дене… Надяваха се те да дойдат, страхуваха се от тях и дебнеха и най-дребните им реакции. Камий се бе почувствала жалка, когато двамата дойдоха да я поздравят — нея и глутницата въшльовци… Беше свела глава, докато се ръкуваше с него, несръчно избягна комплиментите, едва ли не търсейки с поглед миша дупка, където да се скрие.
Беше месец юни преди почти десет години… Лястовиците даваха концерт в двора на училището, а те пиеха долнокачествен пунш, слушайки благоговейно думите на Кеслер. Камий не чуваше нищо. Гледаше жена му. Този ден тя беше облечена със синя туника и широк сребърен колан, чиито миниатюрни звънчета изпадаха в паника при най-малкото й движение.
Любов от пръв поглед…
После те ги бяха поканили в ресторант на улица „Дофин“ и в края на добре полятата вечеря нейното гадже започна да настоява да си отвори папката. Тя отказа.
Няколко месеца по-късно отиде при тях. Сама.
Пиер и Матилда притежаваха рисунки на Тиеполо, Дега и Кандински, но нямаха деца. Камий никога не се осмели да подхване тази тема и се отпусна в мрежите им без задръжки. После тя се оказа такова разочарование, че връзките се разхлабиха…
— Това са глупости! Ти правиш глупости! — хокаше я Пиер.
— Защо не се обичаш? Защо? — добавяше Матилда по-кротко.
И тя не стъпи повече на техните вернисажи.
Насаме той продължаваше да съжалява:
— Защо?
— Не са я обичали достатъчно — отговаряше жена му.
— Ние ли?
— Всички…
Той се отпускаше върху рамото й, стенейки:
— О… Матилда… Красавице моя… Защо я пусна да отлети?
— Тя ще се върне…
— Не. Тя всичко разваля…
— Тя ще се върне.
И Камий се върна.
— Пиер няма ли го?
— Не, той е на вечеря с англичаните си, аз не му казах, че ще идваш, защото ми се искаше да се видим за малко двете…
После, като забеляза папката й, попита:
— Но… Ти… имаш ли нещо вътре?