— Давай, слушаме те…
— Това е Хокусай — майстор на рисунки, когото обожавам… Знаете ли, вълната? А изгледите от планината Фуджи? Ама дааа… Тюркоазената вълна, обточена с пяна? Та той… Каква прелест… Ако знаехте колко неща само е направил, това е невероятно…
— Това ли е всичко? Освен „Каква прелест…“ няма ли да добавиш нещо друго?
— Да, да… Съсредоточавам се…
И в полумрака на безинтересното предградие между завод „Сантър“ отляво и магазин „Фоарфуй“ отдясно, между сивотата на града и агресивността на стадото, което се връщаше в кошарата, Камий произнесе бавно следните няколко изречения:
От шестгодишен имах навика да изобразявам формата на предметите.
Към петдесетата си година бях публикувал огромно количество рисунки, но всичко, което бях създал преди седемдесетата си година, не заслужава да бъде взимано под внимание.
Като станах на шейсет и три години, постепенно разбрах структурата на истинската природа, животните, дърветата, птиците и насекомите.
Следователно на осемдесет години бих могъл да постигна още по-голям напредък; на деветдесет години ще проникна в тайната на нещата; на сто години със сигурност ще съм достигнал до някаква степен на чудодейство; а когато стана на сто и десет години, при мен всяка точка, всяка линия, всичко ще оживява.
Искам всички, които ще живеят колкото мен, да видят дали ще удържа на думата си.
Написано на седемдесет и пет години от мен, Хокусай, един луд по живописта старец.
Всяка точка, всяка линия, всичко ще оживява… — повтори тя.
Тъй като вероятно всеки беше намерил в казаното току-що нещо, с което да захрани жалката мелница в главата си, остатъкът от пътуването премина в мълчание.
7
За Великден бяха поканени в замъка.
Филибер нервничеше.
Страхуваше се да не изгуби част от авторитета си.
Той говореше на „вие“ с родителите си, и те от своя страна говореха с него на „вие“, а и помежду си си говореха на „вие“.
— Добър ден, татко.
— А, ето ви и вас, сине… Изабел, идете да предупредите майка си, ако обичате… Мари-Лоранс, знаете ли къде е бутилката с уиски? Невъзможно е да я открие човек…
— Молете се на свети Антоан, приятелю мой!
В началото това им изглеждаше странно, после престанаха да му обръщат внимание.
Вечерята беше изнурителна. Маркизът и маркизата им задаваха купища въпроси, но не дочакваха отговорите им, за да си съставят мнение. Отгоре на всичко питанията бяха малко притеснителни, от сорта на:
— И с какво се занимава баща ви?
— Той е починал.
— О, пардон.
— Моля, за нищо…
— Ъъ… А вашият?
— Не съм го виждал…
— Много добре… Вие… Може би ще си вземете още малко салата?
— Не, благодаря.
Шествие от ангели в дърворезбованата трапезария…
— А вие, значи… Вие сте готвач, нали?
— Ами да…
— А вие?
Камий се обърна към Филибер.
— Тя е художничка — отговори той вместо нея.
— Художничка? Колко интересно! И вие… От това ли се издържате?
— Да. Е… Аз… Така мисля…
— Колко живописно… И вие живеете в същата сграда, така ли?
— Да. Точно отгоре.
— Точно отгоре, точно отгоре…
Той мислено се ровеше в твърдия диск на светския си телефонен указател.
— … вие значи сте наследничка на рода Рулие дьо Мортмар!
Камий започваше да изпада в паника.
— Ъъ… Името ми е Фок…
Тя извади всичко, което имаше на склад:
— Камий, Мари, Елизабет Фок.
— Фок? Колко интересно… Познавах един Фок навремето… Много порядъчен човек, бога ми, Шарл, мисля… Ваш роднина е може би?
— Ъъ… Не…
Полет не продума нито дума през цялата вечер. Повече от четирийсет години тя беше сервирала масата на хора от този сорт и би се почувствала твърде зле, ако се намеси, където не трябва край бродираната им покривка.
Даже и кафето беше изнурително…
Този път Филу зае мястото в територията за упражнение по стрелба.
— Е, сине мой? Все още ли се занимавате с пощенски картички?
— Все още, татко…
— Вълнуващо, нали?
— Не сте длъжен да го казвате…
— Не бъдете ироничен, моля ви… Иронията е занимание за нещастници, не че не съм ви го казвал многократно, струва ми се…
— Да, татко… Цитаделата от Сент-Екз…
— Моля?
— Сент-Екзюпери.
Баща му преглътна бонбона си.
Когато най-после успяха да излязат от тази зловеща стая, където над главите им висяха препарирани всички местни животни, дори едно сърненце, по дяволите — дори Бамби, Франк придружи Полет до стаята й. „Като младоженка“, прошепна й той на ухото и поклати тъжно глава, когато разбра, че ще спи на хиляди милиарди километри от своите принцеси, два етажа по-горе.