Той се обърна и заопипва една лапа на глиган като плитка, докато Камий събличаше Полет.
— Не, аз просто не мога да повярвам… Видяхте ли колко кофти беше кльопачката? Каква е тази лудост? Беше отвратително! Никога не бих посмял да сервирам подобно нещо на гостите си! В такъв случай е по-добре да направиш омлет или панзани!
— Може да нямат възможности?
— По дяволите, ама всеки има възможност да направи един хубав, леко запържен омлет, не е ли така? Аз нещо не разбирам… да кльопаш гадости с прибори от масивно сребро и да поднасяш отвратително кисело вино в кристална гарафа, сигурно съм голям глупак, но има нещо, което ми убягва… Ако продадат само един от своите свещници с петдесет и две разклонения, ще имат с какво да кльопат прилично цяла година…
— Те не гледат на нещата по този начин, предполагам… Идеята да продадат и една клечка за зъби, принадлежала на семейството, сигурно им изглежда също толкова неуместна, колкото за теб да сервираш салата от консерва на гостите си…
— По дяволите, отгоре на всичко не беше от хубавата! Видях празната кутия в кофата за боклук… Беше „Ледер Прайс“! Можеш ли да повярваш! Да живееш в подобен замък с крепостни ровове, полилеи, хиляди хектари земя наоколо и всичко останало, и да кльопаш „Ледер Прайс“! Това не го разбирам… да караш пазача да ти вика господин маркиз и да си пльоснеш майонеза от тубичка върху салатата за бедни, кълна ти се, не мога да го приема…
— Хайде, успокой се… Не е толкова страшно…
— Напротив, страшно е, по дяволите! Напротив, страшно е! Какво значи да предаваш наследството на децата си, когато не си в състояние дори да им говориш мило! Не, ама ти видя ли само как говори на милия ми Филу? Видя ли как само се присвиват тънките му устни… „Все още ли се занимавате с пощенски картички, сине мой?“, подразбирай „глупави мой сине“. Кълна ти се, имах голямо желание да му фрасна един с глава… Моят Филу е бог, това е най-прекрасното човешко същество, което някога съм срещал през живота си, а оня така да го измъчва, този кретен…
— Господи, Франк, престани да ругаеш, по дяволите — натъжи се Полет.
Млъкни, простако.
— Уф… Отгоре на всичко аз ще спя на края на света… Ей, предупреждавам ви, че няма да ходя на църква утре! Тц, за какво да благодаря най-първо? Дали става дума за теб, за Филу или за мен, по-добре да се бяхме срещнали в някое сиропиталище, да знаеш…
— О, да! В дома на госпожица Пони♦!
♦ Пони — героиня от „Историята на Кенди“. — Б.пр.
— На кого?
— Нищо.
— Ти ще ходиш ли на църква?
— Да, много бих искала…
— А ти, бабче?
— …
— Ти ще останеш с мен. Ще им покажем на тези простаци какво означава едно добро ядене… След като те нямат възможности, ние ще ги нахраним!
— Вече не ставам много-много, знаеш…
— Помниш рецептата за великденския пастет, нали си я спомняш?
— Разбира се.
— Е, ами това няма да отнеме много време, казвам ти! Пазете се, аристократчета! Добре, тръгвам, иначе ще ме затворят в карцера…
И на другия ден, когато Маари-Лооранс слезе в кухнята си в осем часа, там я чакаше голяма изненада. Франк вече се бе върнал от пазар и създаваше организация сред своята невидима прислуга.
Тя беше слисана.
— Боже мой, но…
— Всичко е наред, гоооспожо маркиза. Всичко е наред, абсолютно наред, ааабсолютно наред! — припяваше той, отваряйки всички шкафове. — Не се притеснявайте за нищо, аз се заемам с обяда…
— А… А моето бутче?
— Сложих го във фризера. Я ми кажете дали не ви се намира китайска шапчица?
— Моля?
— Не, нищо. Може би обикновена цедка?
— Ъъ… Да, там в този шкаф…
— О! Ама това е супер! — прехласна се той, поп дигайки съоръжението, на което му липсваше единия крак. — Тя от коя епоха е? От края на дванайсети век може би, познах, нали?
Те пристигнаха изгладнели и в добро настроение… Иисус се беше завърнал сред тях. Настаниха се около масата, облизвайки се. Упс, Франк и Камий се изправиха чевръсто. Бяха забравили за молитвата преди хранене…
Главата на семейството се прокашля.
— Благослови нас, Господи, благослови тази храна и тези, които са я приготвили (Филу намигна на своя помощник-готвач), и — бъра-бъра — и дайте хляб на тези, които нямат…