Матилда се смути, а Пиер се успокои.
— Това е хубаво! Това е много хубаво! Заради жегите миналото лято старците излязоха много на мода, знаеш ли? Това ще върви… Сигурен съм.
Камий падна.
Пад-на.
— Остави го, не му обръщай внимание… — вметна жена му. — Провокира те… Човечецът просто е развълнуван…
— О, а това? Възхитително е!
— То не е завършено…
— Ще го задържиш за мен, нали? Ще ми го запазиш ли?
Камий се съгласи.
Но не. Тя никога нямаше да му го даде, защото никога нямаше да бъде завършено, а нямаше да бъде завършено, защото моделът й никога нямаше да дойде пак… Тя го знаеше…
Толкова по-зле.
Толкова по-добре.
Значи тя никога няма да се раздели с този ескиз… Той не беше завършен… Ще чака… Като тяхното невъзможно приятелство… Като всичко, което ги разделяше на този свят…
Беше събота сутрин, преди няколко седмици… Камий рисуваше. Дори не беше чула звънеца на входа, когато Филибер почука на вратата й.
— Камий?
— Да.
— Савската царица е тук… В моя салон…
Мамаду беше великолепна. Беше си облякла най-красивата роба и сложила всичките си бижута. Косите върху две трети от черепа й бяха епилирани. Носеше малко шалче, хармонично подбрано към полата й.
— Казах ти, че ще дойда, но трябва да побързаш, защото отивам на сватба на роднини в четири часа… Значи тук живееш? Тук ли работиш?
— Толкова се радвам да те видя отново!
— Хайде… Не губи време, ти казвам…
Камий я настани така, че да й бъде удобно.
— Така. Стой изправена.
— Ама аз винаги стоя изправена, най-първо!
След няколко скици тя остави молива върху блока.
— Не мога да те нарисувам, ако не знам как се казваш…
Мамаду вдигна глава и издържа с великолепно пренебрежение погледа й.
— Казвам се Мари-Анастази Бамундела М’Байе.
Мари-Анастази Бамундела М’Байе никога няма да се върне в този квартал, облечена като кралицата на Диулулу — селото на нейното детство. Камий беше сигурна в това. Портретът й никога няма да бъде завършен и никога няма да бъде доставен на Пиер Кеслер, който изобщо не беше в състояние да открие малката Були в ръцете на тази „красива негърка“…
Освен тези две посещения, плюс празненството на колега на Франк по случай трийсетата му годишнина, на което отидоха тримата и където Камий се развихри, крещейки: „По-гладна съм от някоя баракуда, баракуда“, не се случи нищо необикновено.
Дните ставаха по-дълги. Слънцето изгряваше все по-наперено. Филибер репетираше, Камий рисуваше, а Франк с всеки изминал ден все по-малко вярваше в себе си. Тя го харесваше, но не го обичаше, тя се предлагаше, но не се отдаваше, тя наистина се опитваше, но не вярваше в това.
Една вечер той не се прибра да спи. Просто за да провери.
Тя изобщо не направи коментар.
После втора, после трета вечер. За да пие.
Спеше у Кермадек. Повечето време сам. Само вечерта, когато се отряза, с едно момиче.
Той я накара да изпита наслада и й обърна гръб.
— Какво има?
— Остави ме.
10
Полет вече почти не ходеше и Камий избягваше да я разпитва. Държеше мозъка й буден по друг начин. С помощта на дневната светлина или със сиянието на лампите. Някои дни хич я нямаше, а в други пращеше от здраве. Беше изтощително.
Къде свършваше уважението към другия и започваше понятието за неоказване на помощ на човек в опасност? Този въпрос я измъчваше и всеки път, когато ставаше през нощта, решена да запише час за лекар, старата жена се събуждаше бодра и свежа като роза…
И Франк, който вече не успяваше да измъква от едно старо свое завоевание — помощник-лаборантка — нейните лекарства без рецепта…
Тя не взимаше никакви хапчета вече от седмици…
Вечерта, когато трябваше да се състои спектакълът на Филибер, например тя не беше на себе си и трябваше да помолят госпожа Перейра да й прави компания…
— Няма проблем! Свекърва ми беше дванайсет години у дома, така че, както разбирате… Знам ги какво представляват старците!
Представлението щеше да се играе в един младежки културен дом, в самия край на линия А на метрото към предградията.
Те взеха „Зеус“-а в 19.34 часа, седнаха един срещу друг и си зауреждаха сметките мълчаливо.
Камий гледаше Франк с усмивка.
Задръж си скапаната усмивка, не я искам. Ти само това умееш да даваш… Малки усмивчици, за да объркваш хората… Задръж си я, хайде, задръж я. Ще си останеш съвсем сама в своята кула с цветните си моливи и дано това да ти се отрази добре. Аз усещам, че започвам да се уморявам… Дъждовният червей, влюбен в звезда — тази история не може да трае вечно…