Тя се усмихваше… хлапетата, дворяните… Ами това сме ние…
Госпожа Кармино опипваше броеницата си, подсмърчайки.
Колко ли хора се бяха събрали в този измислен параклис от изкуствен мрамор?
Може би десетина?
Като изключим англичаните, всичките бяха стари хора…
Най-вече вече стари жени.
Най-вече стари жени, които клатеха тъжно глави.
Камий се отпусна на рамото на Франк, който продължаваше да си масажира ставите.
Мъжът с мустаци направи знак на Франк.
Той кимна в знак на съгласие.
Вратата на пещта се отвори, ковчегът се придвижи, вратата се затвори и… пуууфф…
Полет изгоря, слушайки любимата си поп звезда.
… И си тръгна… куцук… куцук… сред слънчевите лъчи… И… вятъра…
А после дойде ред да си разменят целувки. Старите жени припомняха на Франк колко обичат баба му. И той им се усмихваше. И стискаше зъби, за да не се разплаче.
Добрите хора се разотидоха. Господинът го накара да подпише някакви документи, а един друг му подаде малка черна кутия.
Много красива. Много изящна.
Блестеше фалшиво с променлив интензитет.
Отвратително.
Ивон ги покани да пийнат по едно малко за съживяване.
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — отговори Франк, сграбчвайки ръката й.
И излязоха на улицата.
Съвсем сами.
Само двамата.
Една към петдесетинагодишна жена ги заговори. Покани ги да отидат у тях.
Те тръгнаха след нея с колата.
В този момент биха тръгнали след когото и да било.
17
Жената им приготви чай и извади от фурната кекс.
Представи се. Беше дъщерята на Жана Лувел.
Той не се сещаше.
— Нормално е. Когато дойдох да живея в къщата на майка ми, вие вече отдавна бяхте заминали…
Тя ги остави да пият и хапнат на спокойствие.
Камий отиде да пуши в градината. Ръцете й трепереха.
Когато се върна да седне при тях, домакинята им донесе една голяма кутия.
— Чакайте, чакайте! Ще ви я намеря… А, ето я! Вземете…
Беше съвсем малка къдрава кремава снимка с превзет подпис в долния десен ъгъл.
Две млади жени. Дясната се смееше, вперила поглед в апарата, а лявата беше свела очи под черна шапка.
И двете нямаха и косъм на главите си.
— Познахте ли я?
— Моля?
— Ето… Тази е вашата баба.
— Тази?
— Да. А до нея е моята леля Люсиен… Голямата сестра на майка ми…
Франк подаде снимката на Камий.
— Леля ми беше начална учителка. Казваха, че била най-красивото момиче в областта… Казваха също така, че това момиченце било голяма фукла… Добре образована, тя много пъти отказвала предложения за брак, така че, да, била една странна малка фукла… На 3 юли 1945 година Роланда Ф., шивачка по професия, декларира… Майка ми знаеше протокола наизуст… Виждала съм я да се забавлява, да се смее, да се шегува и дори понякога да си играе с тях (германските офицери) по бански костюм, като се пръскат в училищния двор.
Мълчание.
— Обръснали ли са я? — попита накрая Камий.
— Да. Моята майка ми разказа, че тя лежала без сили дни наред. Една сутрин нейната добра приятелка Полет Моген дошла да я види. След като си остригала косата с късата сабя на баща си, сега се смеела пред вратата им. Хванала я за ръка и я принудила да отиде с нея в града при един фотограф. „Хайде, ела… — говорела й тя — Това ще ни остане за спомен… Ела, моля те! Не им доставяй удоволствие… Хайде… Вдигни глава, мила ми Люлю… Ти си повече от тях, хайде…“ Леля ми не посмяла да излезе без шапка и отказала да я свали при фотографа, но вашата баба… Вижте, моля ви, това… Този дяволит вид… На колко ли години е била по онова време? Двайсет?
— Родена е през ноември 1921 година.
— Двайсет и три години… Смела млада жена, нали? Ето… Подарявам ви я…
— Благодаря — отговори Франк с напълно шашнато изражение.
Щом излязоха на улицата, той се обърна към Камий и й подхвърли дръзко:
— Моето бабче не е била коя да е, нали?
И се разплака.
Най-после.
— Милата ми мъничка бабка… — ридаеше той. — Моята мила мъничка бабка… Единствената, която имах на този свят…
Камий изведнъж замръзна и на бегом се върна обратно да прибере черната кутия.