Той въздъхна.
И въздъхна още веднъж.
— Виж. Прави като мен.
Той започна да заема пози като някой участник в конкурс за красота.
— Стисни юмруци, извий си гърба, прегъни ръцете си, скръсти ги и ги сложи под брадичката си… Така…
— Защо? — учуди се тя.
— Защото… Трябва да накараш тази кожа, която е твърде тясна за теб, да се скъса… Виж… Ти се задушаваш в нея… Сега трябва да се измъкнеш… Хайде… Искам да чуя как шевът на гърба ти се пука…
Тя се усмихна.
— По дяволите, не… Запази си никаквата усмивчица… Не я искам… Съвсем друго искам от теб! Аз искам да живееш, по дяволите! Не да ми се усмихваш! Затова съществуват красавиците от прогнозата за времето… Добре, тръгвам, защото иначе пак ще се нервирам… Хайде, до довечера…
21
Камий си издълба бърлога сред петдесетте хиляди шарени възглавници на Сюзи, не се докосна до чинията си и пи достатъчно, за да се смее на местата, където трябва.
Дори и без диапозитиви, им се полагаше епизод от Опознай света…
„Арагон или Кастилия“, уточни Филибер.
— … дават храна на съдбата! — повтаряше тя на всяка снимка.
Беше пияна.
Тъжна и пияна.
Франк си тръгна сравнително бързо, защото щеше да погребва с колегите си своя живот на французин.
Когато Камий успя най-после да се надигне, Филибер я изпрати до улицата.
— Ще се оправиш ли?
— Да.
— Искаш ли да ти извикам такси?
— Не, благодаря. Ще ми се да повървя.
— Е, добре… Приятна разходка тогава…
— Камий?
— Да.
Тя се обърна.
— Утре… Седемнайсет часът и петнайсет минути на Северната гара…
— Ти ще бъдеш ли там?
Той поклати глава.
— Уви, не… На работа съм…
— Камий?
Тя пак се обърна.
— Ти… Иди заради мен… Моля те…
22
— Дошла си да ми махнеш с кърпичката си ли?
— Да.
— Много мило…
— Колко сме?
— Какво колко?
— Колко момичета са дошли да ти помахат с кърпичките си и да те нашарят целия с червило?
— Ами виж…
— Само аз?!
— Е, да… — намръщи се той. — Времената са тежки… За щастие англичанките са горещи жени… Е, поне така са ми казвали, нали!
— Ще им покажеш ли френч кис?
— Между другото… Ще ме придружиш ли до перона?
— Да.
Той погледна часовника на перона.
— Добре. Остават ти само пет минути, за да успееш да произнесеш изречението от четири думи, това е осъществимо, нали? Хайде — шегуваше се той насила. — Ако са много, и две ще ми стигат… Но правилните, ей! По дяволите! Не си перфорирах билета… Е?
Мълчание.
— Толкова по-зле… Ще си остана крастава жаба…
Той сложи голямата си чанта на рамо и й обърна гръб.
Затича се, за да не изпусне контрольора.
Тя го видя как си прибира билета и й маха силно с ръка…
И „Евростар“-ът й се изплъзна между пръстите…
Тази голяма глупачка се разплака.
В далечината вече се виждаше само една малка сива точка…
Мобилният й телефон иззвъня.
— Аз съм.
— Разбрах, то се изписва…
— Сигурен съм, че разиграваш хиперромантична сцена там… Сигурен съм, че стоиш съвсем сама на края на перона, като в някой филм, и оплакваш изгубената си любов сред облак от бял пушек…
Тя се разплака през смях.
— Не… Изобщо не е така — успя да отговори. — Аз… Тъкмо излизах от гарата…
— Лъжкиня — чу се глас зад гърба й.
Тя падна в ръцете му и го притисна силно, силно, силно, силно.
Докато това се пукне.
После заплака.
Отвори шлюзовете, плачеше неудържимо, бършеше се в ризата му, освобождаваше се от двайсет и седем години самота, тъга, злобни удари по главата, плачеше за ласките, които никога не беше получила, за лудостта на майка си, за коленичилите на мокета пожарникари, за разсеяността на баща си, за тежкия живот, за годините, без каквато и да е почивка, за студа, за удоволствието от глада, за грешните отклонения, за предателствата, които беше извършила, и за този непрекъснат световъртеж, световъртежа на ръба на пропастта. И за съмненията, и за тялото й, което непрекъснато вървеше в друга посока, и за вкуса на етера, и за страха, че никога няма да бъде на висота. И за Полет. За нежността на Полет, станала на прах за пет и половина секунди…
Той я беше обгърнал с якето си, подпирайки брадичка на главата й.
— Хайде… Хайде… — шепнеше съвсем тихичко, без да знае дали това беше „хайде, поплачи си още!“ или „хайде, не плачи вече!“.