Повтарям ти го, имам само един почивен ден седмично и ако този ден трябва да ме депресира, ами значи край с мен… Отгоре на всичко, наближават празници и ще бачкам още повече от обикновено, така че и ти ще трябва да ми помогнеш, мътните го взели…
А, почакай, последно… Една добра жена ми каза, че не желаеш да контактуваш с останалите. Обърни внимание, че те разбирам, защото другарчетата ти не стават за гледане, но би могла да направиш малък опит… Може пък да има и друга Полет някъде там, скрита в стаята си и също толкова объркана като теб… Може пък и тя да обича да приказва за градината си и за своя прекрасен внук, ама как искаш да те намери, ако си стоиш тук и се мусиш като момиченце?
Полет го гледаше смаяна.
— Ето така е добре. Казах всичко, което ми тежеше на сърцето, и сега вече не мога да помръдна, защото ме боли гг… задникът. Е? Какво плетеш?
— Това ти ли си, Франк? Наистина ли си ти? За пръв път в живота си те чувам да говориш толкова дълго… Не си болен, нали?
— Не, не съм болен, само съм много уморен. До гуша ми е дошло, разбираш ли?
Тя продължи да го гледа, а сетне поклати глава, като че най-после се беше събудила. Повдигна плетката си.
— О, нищо особено… Това е на Надин — едно мило момиче, което сутрин работи тук. Кърпя й пуловера… Впрочем можеш ли да ми вденеш иглата, защото не мога да си намеря очилата?
— Искаш ли да си седнеш в леглото, а аз да се разположа във фотьойла?
Едва се беше отпуснал и заспа.
Със съня на праведниците.
Шумът от подноса го събуди.
— Какво е това?
— Вечерята.
— Защо не слизаш?
— Вечер винаги ни сервират по стаите…
— Ама колко е часът?
— Пет и половина.
— Каква е тази лудост? Карат ви да кльопате в пет и половина?
— Да, в неделя е така. За да могат да си тръгнат по-рано…
— Уф… Ама какво е това? То май вони, а?
— Не знам какво е, а и предпочитам да не знам…
— Но какво е? Риба ли?
— Не, май по-скоро огретен с картофи, не мислиш ли?
— Стига, то мирише на риба… А това, това кафяво нещо какво е?
— Компот…
— Така ли?
— Да, така мисля…
— Сигурна ли си?
— О, вече не знам…
Още не бяха направили изводите от проучването си, когато младата жена се появи отново.
— Готово ли е? Вкусно ли е? Свършихте ли?
— Почакайте — прекъсна я Франк. — Ама вие току-що го донесохте, преди две минути… Оставете я да се нахрани на спокойствие все пак!
Онази затвори рязко вратата.
— Всеки ден е така, но в неделя става още по-зле… Те бързат да си ходят… Човек не може да им се сърди, нали?
Старата жена заклюма с глава.
— О, бедното ми бабче… Ама колко е гадно всичко… Колко е гадно…
Тя сгъна салфетката си.
— Франк?
— Даа.
— Моля те да ме извиниш…
— Не, аз те моля. Нищо не се получава така както го искам. Но няма значение, започвам да свиквам с времето…
Отново се чу гласът на дежурната сестра:
— Мога ли да го взема сега?
— Да, да, вземете…
— Поздравете готвача, госпожице — добави Франк. — Наистина беше прекрасно…
— Ами добре… аз да тръгвам, а?
— Можеш ли да почакаш, докато си облека нощницата?
— Хайде.
— Помогни ми да стана…
Той дочу от банята шум на вода и се обърна свенливо, докато тя си лягаше.
— Загаси светлината, момчето ми…
Тя включи нощната лампа.
— Ела, седни тук за две минути…
— Само за две минути, ей? Изобщо не живея близо…
— Две минути.
Тя сложи ръката си на неговото коляно и му зададе въпрос, който никога не бе очаквал: