— Кажи ми, онова момиче, за което говореше одеве… Тази, която живее с вас… Тя какво представлява?
— Тя е тъпа, превзета, кльощава и също толкова побъркана като другия…
— Ай да му се не види…
— Тя…
— Какво тя…
— Изглежда, е интелектуалка… Не, не изглежда да е интелектуалка. Но с Филибер непрекъснато са забили нос в книгите си и като всички интелектуалци са в състояние да говорят с часове неща, за които на никого не му пука. Отгоре на всичко най-странното е, че тя е чистачка…
— Така ли?
— През нощта…
— През нощта?
— Мм… казвам ти, че е странна… А ако видиш колко е кльощава… Мъчно ще ти стане…
— Не се ли храни?
— Не знам. Дреме ми.
— Как се казва?
— Камий.
— Как изглежда?
— Казах ти вече.
— В лице?
— Ей, защо ме разпитваш за всичко това?
— За да те накарам да останеш по-дълго… Не, защото ми е интересно.
— Ами… косата й е много къса, главата й е почти гола, горе-долу косата й е кестенява… Очите й са сини, мисля. Не знам… абе светли са при всички случаи. Тя е… о, ама не ми дреме, казвам ти!
— Носът й какъв е?
— Нормален.
— Струва ми се, че има и лунички… Тя… защо се усмихваш?
— Така, слушам те…
— Не, тръгвам си, ти ме изнервяш…
7
— Мразя месец декември. Всички тези празници, това ме депримира…
— Знам, мамо. За четвърти път ми го казваш, откакто съм тук…
— Теб не те ли депримира?
— А ако не? Ходила ли си на кино?
— Какво искаш да правя там?
— Ще бъдеш ли в Лион за Коледа?
— Налага се… Знаеш какъв е чичо ти… На него хич не му пука как съм, но ако пропусна прочутата му пуйка, ще стане голяма история… Ще дойдеш ли с мен тази година?
— Не.
— Защо?
— На работа съм.
— Ще събираш с метлата падналите от елхите иглички? — попита тя саркастично.
— Точно така.
— Бъзикаш ли се с мен?
— Не.
— Забележи, че те разбирам… Всички тези глупаци, подредени около един пън, това всъщност е голяма гадост, нали?
— Преувеличаваш. Мили са все пак…
— Уф… миловидността също ми действа депресиращо, знаеш ли…
— Черпя те — каза Камий, взимайки сметката. — А сега трябва да тръгвам…
— Я гледай, отрязала си косата си? — попита я майка й чак пред входа на метрото.
— Чудех се дали ще забележиш…
— Наистина е ужасно. Защо го направи?
Камий се спусна много бързо по ескалатора.
Въздух, бързо.
8
Тя разбра, че онази е там, преди дори да я види. По миризмата.
Нещо като тежък сладникав парфюм, който направо я отврати. Забърза се към стаята си и ги забеляза в салона. Франк се беше отпуснал на пода и се смееше глупаво, гледайки как момичето се кълчоти. Беше усилил музиката до дупка.
— До’вечер — им каза тя пътьом.
Докато затваряше вратата, чу, че той промърмори: „Гледай си кефа. Изобщо да не ти пука, казвам ти… Хайде, потанцувай още де…“
Това не беше музика, а ужасен шум. Някаква лудница. Стените, картините и паркетът се тресяха. Камий търпеливо изчака малко и отиде при тях:
— Трябва да го намалиш… Ще имаме проблеми със съседите…
Момичето спря и започна да хихика.
— Ей, Франк, това тя ли е? Тя ли е? Ей? Ти ли си Кончита?
Камий дълго се взира в нея. Филибер се оказа прав: беше поразяващо.
Концентрат от глупост и вулгарност. Клинообразни токчета, дънки със странни украшения, черен сутиен, ажурен пуловер, домашно изрусяване и разкривени устни — нищо не липсваше от картинката.
— Да, аз съм — отвърна Камий и се обърна към Франк. — Намали звука, ако обичаш…
— О, не ми досаждай… Хайде… Върви да си легнеш в твоята кошница…
— Филибер няма ли го?
— Не, той е с Наполеон. Хайде, върви да си лягаш, ти казах.
Момичето се засмя още по-силно.
— Къде е кенефът? Ей, къде е кенефът?
— Намали звука или ще извикам ченгетата.
— Ами да, точно така, извикай ги и спри да ни ядосваш. Хайде! Чупката, ти казвам!
Няма да стане, Камий беше прекарала няколко часа с майка си.
Но това Франк нямаше как да го знае.
Няма да стане значи.
Тя се обърна, влезе в стаята му, мина по разхвърлените вещи, отвори прозореца, дръпна шнура на стереоуредбата му, вдигна я и я хвърли от четвъртия етаж.
Върна се в салона и каза спокойно:
— Така. Вече няма нужда да ги викам… — И допълни, обръщайки се: — Ей, мадамата… Затвори си устата, ще лапнеш някоя муха.