После се заключи. Той тропа, крещя, заплашва я с най-страшни отмъщения. А през това време тя се оглеждаше усмихната в огледалото и изненадващо откри свой интересен автопортрет. Уви, не беше в състояние да рисува каквото и да било, защото ръцете й бяха твърде потни…
Изчака да чуе затръшването на входната врата, за да се осмели да отиде в кухнята, хапна и се върна да си легне.
Той си отмъсти посред нощ.
Към четири призори Камий бе събудена от страстни вопли, идващи от съседната стая. Той ръмжеше, тя стенеше. Той стенеше, тя ръмжеше.
Стана и постоя малко в тъмното, питайки се дали не е най-добре да събере веднага нещата си и да се завърне у дома.
Не, усети се, че промърморва, не, това ще му достави твърде голямо удоволствие… Каква врява, боже мой, каква врява само… Те сигурно се насилваха, това не беше възможно… Той сигурно я караше да го прави още по-силно… Чакай, ама тая мацка да не е оборудвана с педал уауа или с нещо подобно?
Той спечели.
Решението й беше окончателно.
Не можа да заспи отново.
На другия ден Камий стана рано и тихо се разшета. Оправи си леглото, сгъна чаршафите си и потърси някоя голяма чанта, за да ги занесе в пералнята. Събра нещата си и ги натрупа в същото кашонче, което използва на идване. Беше й зле. Тревожеше я не толкова това, че се връща горе, а че напуска стаята… Миризмата на прах, светлината, приглушеният шум на копринените завеси, скърцането, абажурите и нежността на огледалото. Това странно усещане, че се намираш извън времето… Далеч от света… Дедите на Филибер най-после я бяха приели и тя се беше забавлявала да ги рисува по друг начин и в различни ситуации. Старият маркиз най-вече, той се беше оказал много по-смешен от очакваното. По-весел… По-млад… Тя извади щепсела на камината си от контакта и съжали, че нямаше място за прибиране на шнура. Не посмя да я бута по коридора и я остави до вратата.
После взе бележника, приготви си купичка чай и се върна да седне в банята. Беше си обещала да я отнесе със себе си. Това беше най-красивото помещение в дома.
Тя разкара всички неща на Франк — дезодоранта „Х за нас мъжете“, старата четка за зъби за въшльовци, самобръсначките „Бик“, гела за чувствителна кожа (това беше върхът) и парцалите му, вонящи на прегоряла мазнина. Изхвърли всичко във ваната.
Първия път, когато влезе в това помещение, не можа да се сдържи да не възкликне лекичко с възхищение: „О!“, и Филибер й разказа, че става дума за модел от предприятията „Порше“, датиращ от 1894 година. Прищявка на прабаба му, която била най-голямата кокетка сред парижанките от „Бел епок“♦. Впрочем Малко прекалено кокетна, ако се вярва на веждите на прадядо му, когато той си спомнял за нея и разказвал за лудориите й… Целият Офенбах бе там…
♦ Бел епок — така се определят годините в началото на XX иск, преди Първата световна война. — Б.пр.
Когато я инсталирали, всички съседи се обединили, за да внесат оплакване, защото се страхували, че ще пропадне през пода, а по-после — за да й се възхищават и да изпадат в екстаз. Била е най-красивата в сградата и може би дори на улицата…
Беше непокътната, нащърбена, но непокътната.
Камий седна върху коша за мръсно бельо и нарисува формата на плочките по пода, фризовете, украшенията, голямата порцеланова вана с четирите крака във вид на лъвове с дълги нокти, овехтелите й хромови части, огромната топка на душа, която не беше пускала нищо от войната през 1914 година, сапуниерките, широки като съдове за светена вода, и полуизкъртените закачалки за кърпи. Празните шишета — „Шокинг“ на Скапарели, „Транспаран“ на Убиган или „Льо Шик“ на Молиньо, кутиите от оризова пудра „Ла Диафан“, сините ириси, обточващи бидето и мивките, които бяха толкова изпипани, превзети и отрупани с цветя и птички, че тя винаги се поколебаваше, преди да сложи грозната си тоалетна чантичка върху пожълтялата полица. Клозетната чиния беше изчезнала, но казанчето все още бе закачено на стената. Камий приключи рисунката си, възпроизвеждайки лястовичките, които кръжаха горе повече от век.
Скицникът й беше на свършване. Оставаха само две или три страници…
Не й стигна смелост да го прелисти и видя в това знак. Край на бележника, край на ваканцията.
Изплакна си купичката и тръгна, затваряйки съвсем тихо вратата. Докато чаршафите й се въртяха в обществената пералня, тя отиде в „Дарти“ до „Мадлена“-та и купи уредба на Франк. Не искаше нищо да му дължи. Не беше успяла да види подобна на неговата и се остави продавачът да я води за ръка.
Тя много обичаше това — да я водят за ръка…