Когато се върна, апартаментът беше празен.
Или тих. Тя не се помъчи да гадае. Сложи кашона със „Сони“-то пред вратата на съседа си по коридор, остави чаршафите на бившето си легло, поздрави галерията с прародителите, затвори капаците и избута камината си до кухнята. Не можа да открие ключа. Добре, сложи кашона отгоре, а върху него чайника и излезе, за да отиде на работа.
Колкото повече се свечеряваше, а студът се връщаше към тъжните си задължения, толкова повече Камий започваше да усеща как устата й пресъхва, а коремът й се втвърдява — камъчетата се бяха върнали. С голямо усилие на въображението си тя успя да не се разплаче и да убеди себе си, че е като майка си — празниците я дразнят.
През цялото време работи сама и не разговаря с никого.
Вече не й се искаше да продължи пътуването. Трябваше да приеме очевидната истина. Винаги стигаше до никъде.
Щеше да се качи там горе, в стаичката на Луиз Льодюк, и да остави чантата си.
Най-после.
Малка бележка върху бюрото на господин Бивше прасе я измъкна от отвратителните мисли.
Коя сте вие?, питаше черен сбит почерк.
Тя остави пръскалата и парцалите, настани се в огромния кожен фотьойл и потърси два бели листа.
Върху първия нарисува приличащо на Пат♦ същество — рошаво и беззъбо, което се подпираше на четка с ресни, усмихвайки се злобно. Шише червено вино се показваше от джоба на престилката Туклиин, професионалисти и т.н., а най-отдолу надпис: Ами, това съм аз…
♦ Пат — анимационен герой на Дисни. — Б.пр.
На другия нарисува красавица в стил 50-те години. С ръка на хълбока, уста като пилешко дупе, приклекнала, с пристегнати от красива дантелена престилка гърди. Тя държеше четка с пера и възразяваше: Ама не, хайде сега… това съм аз…
Тя използва перманентен флумастер, за да направи бузите й розови…
Заради тези глупости пропусна последното метро и се прибра пеша. Ба, като че не й стигаше другото… Още един знак в края на краищата… Почти беше стигнала до дъното, но не съвсем, така ли?
Още едно усилие.
Още няколко часа на студа и всичко ще бъде наред.
Когато бутна пътната врата, Камий си спомни, че не бе върнала ключовете и че трябва да избута багажа си до служебното стълбище.
И може би трябваше да напише няколко думи на домакина си все пак?
Отправи се към кухнята и се притесни, като видя, че там свети. Сигурно беше господин Марке дьо ла Дюрбелиер, рицарят на печалния образ с горещия си картоф в устата и с подборка от глупави аргументи, за да я задържи. За миг си помисли да се върне. Не й стигаше смелост да изслуша обърканите му приказки. Добре де, за да не умре още тази нощ, имаше нужда от отопление…
9
Той седеше от другия край на масата и бърничкаше езичето на металната си кутийка.
Камий стисна с ръка дръжката и усети как ноктите й се впиват в дланта.
— Чаках те — рече той.
— Така ли?
— Да…
— Няма ли да седнеш?
— Не.
Те останаха дълго така, без да говорят.
— Не си ли виждал ключовете за към малкото стълбище? — попита накрая тя.
— В джоба ми са…
Тя въздъхна.
— Дай ми ги.
— Не.
— Защо?
— Защото не искам да си тръгваш. Аз ще се махна… Ако те няма, Филибер ще ми се сърди, докато е жив… Още днес, когато видя кашона ти, ми се накара и оттогава не е излязъл от стаята си… Така че аз ще си отида. Не заради теб, а заради него. Не мога да му причиня това. Той пак ще стане както преди, а аз не желая да е така. Не го заслужава. Той ми помогна, когато бях затънал до гуша, и не искам да му причиня болка. Не желая повече да го виждам как страда и се гърчи като червей всеки път, когато някой го попита нещо, това вече е невъзможно… Той вече беше по-добре, преди да дойдеш, но откакто си тук, е почти нормален и знам, че сигурно взима по-малко лекарства… Няма нужда да си тръгваш… Аз имам един авер, който ще може да ме подслони след празниците…
Тишина.
— Мога ли да взема една от твойте бири?
— Давай.
Камий си отсипа в една чаша и седна срещу него.
— Мога ли да запаля цигара?
— Давай, казах ти. Прави си всичко както искаш, все едно, че мен ме няма…
— Не, това не мога. Не е възможно… Когато ти се намираш в някое помещение, има толкова електричество във въздуха, толкова агресивност, че не мога да бъда естествена, и…
— И какво?
— И аз съм като теб, представи си, уморена съм. Не по същите причини, предполагам… Аз работя по-малко, но си приличаме. Това е нещо друго, но си приличаме. Главата ми е уморена, разбираш ли? Отгоре на всичко искам да си тръгна. Много добре разбирам, че вече не съм в състояние да живея в общност, и аз…