— Ти?
— Не, нищо. Уморена съм, казвам ти. И ти, ти не си в състояние да общуваш нормално с другите. Винаги трябва да крещиш, да ги нагрубяваш… Предполагам, че това е заради работата ти, че обстановката в кухните оказва влияние… Не знам… А и не ми дреме, честно казано… Но едно нещо е сигурно — аз ще ви освободя от присъствието си.
— Не, аз ви напускам, нямам избор, казах ти… За Филу ти имаш по-голямо значение, ти стана по-важна от мен… Такъв е животът — добави той, смеейки се.
И за първи път те се погледнаха в очите.
— Аз го хранех по-добре от теб, това е сигурно! Но на мен наистина не ми пукаше за белите коси на Мария-Антоанета… Обаче… като не ми пука — това ме погуби… А, всъщност благодаря за уредбата…
Камий беше станала.
— Почти същата е, нали?
— Със сигурност…
— Чудесно — заключи тя унило. — Добре, а ключовете?
— Какви ключове?
— Хайде…
— Нещата ти са пак в твоята стая и дори съм постлал чаршафите.
— Като портфейл ли?
— Егати, ама ти наистина ставаш досадна, ей!
Тя излизаше от кухнята, когато той посочи с брадичка бележника й.
— Ти ли ги рисуваш?
— Къде го намери?
— Ей… Спокойно… Беше тук на масата… Само го разглеждах, докато те чаках…
Тя тъкмо го взимаше, когато той добави:
— Ако ти кажа нещо мило, няма да ме ухапеш, нали?
— Пробвай се все пак…
Той взе скицника, разлисти няколко страници, остави го и изчака още малко, докато тя най-после се обърне.
— Това е супер, знаеш ли… Суперкрасиво… Супердобре нарисувано… Това е… С една дума, казвам ти, това е… Аз не разбирам много, нали? Дори никак. Но вече почти два часа те чакам тук в тази кухня, където може да ти замръзне задникът, а не съм усетил как е минало времето. И за миг не се отегчих. Аз… аз гледах всички тези лица тук… Моя Филу и всички тези хора… Как добре си ги хванала, колко красиви си ги направила… И апартамента… Аз живея повече от година тук и си мислех, че е празен, абе нищо не бях видял… А ти, ти… Накратко, това е супер, какво…
— …
— Ама защо плачеш пък сега?
— От нерви, мисля…
— Хайде сега пък… Искаш ли още една бира?
— Не. Благодаря. Ще отида да си легна…
Докато беше в банята, тя го чу как чука силно на вратата на Филибер и му крещи:
— Хайде, момчето ми! Стига. Тя не е отлетяла! Можеш да отидеш вече да се изпикаеш!
Когато угаси лампата, като че зърна как маркизът й се усмихва насред бакенбардите си и тутакси заспа.
10
Времето омекна. Цареше веселие, лекота, „нещо витаеше във въздуха“. Навсякъде хората тичаха, за да търсят подаръци и Жози Б. си беше подновила боята на косата. Красиви махагонови отблясъци подчертаваха рамките на очилата й. Мамаду пък си беше купила чудесна изкуствена коса. Една вечер, между два етажа, им беше преподала набързо урок по фризьорство, докато четирите допиваха бутилката шампанско, купена с парите от баса.
— Ама колко време прекарваш във фризьорския салон, за да ти епилират така цялото чело?
— О… Не много дълго… Два-три часа може би… Има прически, които се правят много по-дълго, знаеш ли… За моята Сиси отидоха повече от четири часа…
— Повече от четири часа! И какво прави тя през всичкото това време? Мирува ли?
— Разбира се, че не, не мирува! Тя прави това, което правим и ние — забавлява се, яде и ни слуша как си разказваме истории… Ние си разказваме много истории… Много повече от вас…
— А ти, Карин? Какво ще правиш по Коледа?
— Ще кача две кила… А ти, Камий, как ще прекараш коледните празници?
— Ще отслабна две кила… Не, шегувам се…
— Със семейството си ли ще бъдеш?
— Да — излъга ги тя.
— Добре, това не е всичко — каза Супер Жози, потупвайки по циферблата на своя… и т.н., и т.н.
Как се казвате?, пишеше на бележката върху бюрото.
Може да беше чисто съвпадение, но снимката на жена му и децата бе изчезнала. Тц, това момче беше много предвидимо… Тя изхвърли листа и почисти с прахосмукачката.
Атмосферата в апартамента също не беше толкова тягостна. Франк вече не спеше там и преминаваше като стрела, когато се връщаше да се опъне следобед. Дори не беше разопаковал новата си уредба.
Филибер изобщо не направи и най-малкия намек за това, което се беше кроило зад гърба му вечерта, когато беше ходил в „Инвалидите“. Това момче не можеше да понесе и най-малката промяна. Равновесието му се крепеше на една тънка нишка и Камий едва сега започваше да разбира важността на постъпката му, когато беше дошъл да я потърси в онази нощ… Колко ли трябва да се е насилил… Тя се сети отново и за това, което Франк й беше казал по повод на лекарствата му…