Филибер й съобщи, че си взима почивка и ще отсъства до средата на януари.
— В своя замък ли отивате?
— Да.
— Доволен ли сте?
— Ей богу, щастлив съм, че ще видя пак сестрите си…
— Как се казват те?
— Ана, Мария, Катерина, Изабела, Алиенор и Бланш.
— А брат ви?
— Луи.
— Само имена на крале и кралици…
— Е, да…
— А вашето?
— О, аз… Аз съм грозното пате…
— Не говорете така, Филибер… Знаете, че не разбирам нищо от историите за аристократи и никога не съм се трогвала от благородните частици. За да бъда съвсем искрена, смятам дори, че това понякога е малко смешно, малко… старомодно, но едно нещо е сигурно: вие, вие сте принц… Истински принц.
— О — изчерви се той, — само един дребен благородник, дребен провинциален благородник, най-много…
— Един дребен благородник, да, точно така… Кажете ми, смятате ли, че ще можем да си говорим на „ти“ догодина?
— А, ето я моята малка суфражетка! Винаги революционно настроена… На мен ще ми бъде трудно да ви говоря на „ти“…
— А на мен не. Аз много бих искала да ви кажа: Филибер, благодаря ти за всичко, което направи за мен, защото, ти не го знаеш, но в известна степен ми спаси живота…
Той нищо не отговори. Очите му пак гледаха надолу.
11
Тя стана рано, за да го придружи до гарата. Той беше толкова нервен, че буквално трябваше да му издърпа билета от ръцете, за да го перфорира вместо него. Отидоха да пият шоколад, но той не докосна чашата си. С приближаване часа на тръгване тя виждаше как постепенно лицето му се сгърчва. Тиковете му пак бяха започнали и пред нея отново седеше оня нещастник от супера. Висок непохватен мъжага, който трябваше да държи ръцете си в джобовете, за да не издраска лицето си, когато си оправя очилата.
Тя го хвана за ръката:
— Как е?
— Д-да, м-много добре, в-вие в-внимавате за часа, на… нали?
— Шшшт — каза тя. — Ей… Всичко е наред, хайде… Всичко е наред…
Той се опита да се съгласи.
— Толкова ли ви изнервя срещата със семейството ви?
— Н-не — отговори той, като в същото време кимаше утвърдително с глава.
— Помислете за малките си сестрички…
Той се усмихна.
— Коя обичате повече?
— Н-най-малката…
— Бланш?
— Да.
— Тя красива ли е?
— Тя… Тя е повече от това… Тя… Тя е мила с мен…
Те не можаха да се целунат, но на перона Филибер я хвана за рамото.
— В-вие много ще се пазите, нали?
— Да.
— Ще ходите ли п-при семейството си?
— Не.
— А? — намръщи се той.
— Аз си нямам малка сестричка, която да ми помогне да преглътна останалото…
— А…
Вече от прозореца той й даде наставление:
— П-преди всичко не се впечатлявайте от нашия м-малък Ескофие♦, ей!
♦ Ескофие — френски готвач, редактор на все още популярна кулинарна книга и създател на много ястия. — Б.пр.
— Тц-тц — успокои го тя.
Той добави нещо, но тя не го чу заради високоговорителя. Чудейки се какво ли може да е изрекъл, тя кимна утвърдително и влакът потегли.
Камий реши да се върне пеша, ала не се усети как обърка пътя. Вместо да тръгне наляво и да слезе по булевард „Монпарнас“, за да стигне до Военното училище, тръгна направо и се оказа на улица „Рен“. Може би се случи така заради бутиците, гирляндите, оживлението…
Приличаше на насекомо, привлечено от светлината и топлата кръв на тълпите.
На нея й се искаше да е от тях, да е като тях — забързана, възбудена, заета. Искаше й се да влиза в магазините и да пазарува дреболии, за да ги подарява на любимите си хора. На места забавяше крачка — всъщност кого обичаше? Хайде, хайде, смъмри сама себе си, вдигайки яката на сакото, не започвай, ако обичаш, а Матилда и Пиер, и Филибер, а другарките ти по парцал… Там, в онзи бижутериен магазин сигурно ще намериш някаква финтифлюшка за Мамаду, която е такава кокетка… И за пръв път от много време насам тя направи същото като всички и заедно с тях — разходи се, пресмятайки колко ще получи като тринайсета заплата… За първи път от много време насам не мислеше за утрешния ден. И това не бяха само думи. Точно за утрешния ден ставаше дума. За деня след този.
За първи път от много време насам следващият ден й изглеждаше… възможен. Да, точно така: възможен. Имаше си едно място, където й беше приятно да живее. Странно и особено жилище, точно като хората, които го обитаваха. Тя стисна ключовете си в джоба и се върна мислено към изминалите седмици. Беше се запознала с един извънземен. Щедро, чудато същество, което пребиваваше там, на хиляди левги над облаците и като че изобщо не се гордееше с това. Имаше и още един — оня глупак. Добре, с него беше по-сложно… Освен историите му с мотори и тенджери, тя не можеше да открие у него нищо друго, но поне се беше развълнувал от бележника й, е… развълнувал, както тя би го нарекла… да кажем. Това беше по-сложно, но може да е и по-просто — упътването изглеждаше доста сбито…