Да, напреднала съм, помисли си Камий, влачейки се след зяпачите.
Миналата година по същото време беше в толкова окаяно състояние, че не успя даже да си каже името на момчето от „Бърза помощ“, което я бе прибрало. А по-предишната година пък имаше толкова работа, че не си беше дала сметка, че е дошла Коледа. А онзи, нейният „благодетел“, беше направил всичко възможно, за да не й го напомни, страхувайки се да не би тя да излезе от ритъм… Е какво, можеше да го каже, нали? Можеше да произнесе тези няколко думи, които щяха да й заседнат на устата съвсем доскоро: добре е, чувства се добре и животът е хубав. Уф, каза го. Хайде, не се изчервявай, идиотке. Не се обръщай. Никой не те чу как измърмори тези глупости, успокой се.
Беше гладна. Влезе в една хлебарница и си купи няколко еклерчета. Идеални, леки и сладки малки нещица. Дълго облизва крайчеца на пръстите си, преди да се осмели да влезе в магазина, където откри дреболии за всички. Парфюм за Матилда, бижута за момичетата, чифт ръкавици за Филибер и пури за Пиер. Не беше ли неприлично да бъде толкова банална? Не. Това бяха най-глупавите коледни подаръци на света, но същевременно бяха и отлични изненади.
Приключи с пазара близо до площад „Сен Сюплис“ и влезе в една книжарница. Това също й се случваше за първи път от много време насам… Тя вече не смееше да рискува с такъв сорт места. Беше трудно за обяснение, но това й причиняваше голяма болка, това… това беше… Не, не можеше да го каже… Тази потиснатост, това малодушие, този риск, който не желаеше повече да поема… да влезе в някоя книжарница, да отиде на кино, да посещава изложби или да разглежда витрините на художествените галерии, беше все едно да докосва с пръст своята посредственост, своята нерешителност и да си припомни, че в момент на отчаяние беше хвърлила кърпата и оттогава не можеше да я намери…
Да влезе в някое от тези места, които съществуваха заради чувствителността на хората, значеше да си припомни, че е живяла напразно…
Предпочиташе щандовете на „Франпри“.
Кой би могъл да разбере това? Никой.
Беше лична битка. Най-невидимата от всички. Но и най-отегчителната. И колко нощи, прекарани в чистене, самота и неприятна работа по кенефите, трябва да си наложи, за да успее да победи?
Първо заобиколи отдела за изящни изкуства, който познаваше наизуст, защото го посещаваше редовно по времето, когато се опитваше да учи в художественото училище, а после, по-късно, с не толкова похвални цели… Впрочем първоначално тя нямаше намерение да се отбива там. Беше твърде рано. Или пък твърде късно. Това беше като историята с малкото подбутване с пета… Може би се намираше в такъв момент от живота си, когато вече не можеше да разчита на помощта на големите майстори?
Откакто беше достигнала възрастта, в която можеше да държи молив, й повтаряха, че е надарена. Много надарена. Твърде надарена. Много обещаваща, твърде умна или твърде разглезена. Тези често искрени, а друг път по-двусмислени комплименти изобщо не й бяха помогнали и днес, когато вече можеше само като някоя лепка да запълва френетично бележници със скици, си казваше, че на драго сърце би заменила двата си барела със сръчност за малко наивност. Или за вълшебна пръчица, знаете ли… Хоп! — и там горе вече няма нищо. Нито техника, нито препоръки, нито умения, нищо. Всичко започва от нулата.
Значи това е писалка, виждаш ли… тя се държи между палеца и показалеца… Впрочем, не, държи се както си искаш. После не е трудно, вече не се замисляш. Ръцете ти вече не съществуват. Всичко става някъде другаде. Не, не върви така, още е твърде красиво. От теб не искат да правиш нещо красиво, знаеш ли… Не им пука за красивото. Затова са детските рисунки и гланцовата хартия в магазините. Ти, малкият гений, празната черупка, сложи си значи ръкавици с един пръст, ама хайде, надени ги, ти казвам, и може би най-после ще видиш, че ще успееш да нарисуваш почти съвършен неправилен кръг…
И така, тя се поразходи между рафтовете с книги. Усещаше се като изгубена. Имаше толкова много, а тя бе изпуснала нишката на актуалността тъй отдавна, че от всичките тези червени ленти й се завиваше свят. Разглеждаше кориците, четеше резюметата, проверяваше възрастта на авторите и се мръщеше, когато бяха родени след нея. Не беше много хитро като начин на подбор… Насочи се към щанда с джобните издания. Лошокачествената хартия и дребният шрифт я притесняваха по-малко. Корицата на една от книгите — момче със слънчеви очила — беше много грозна, но началото й хареса: