Ако трябваше да опиша живота си само с едно свое преживяване, ето какво щях да разкажа: бях на седем години, когато пощальонът мина през главата ми… Никое друго събитие не би могло да бъде по-възпитателно. Моето хаотично, лъкатушещо съществуване, болният ми мозък и вярата ми в Бога, противопоставянето ми на радостите и мъките — всичко това по един или друг начин произтича от този миг — когато през една лятна утрин задното ляво колело на пощенския джип залепи детската ми глава за горещия чакъл в резервата на апахите Сан Карлос.
Да, това не беше зле… Отгоре на всичко книгата беше квадратна, много дебела и твърде сбита. Имаше диалози, части от преписани писма и хубави подзаглавия. Тя продължи да я разлиства и почти към края на първата третина прочете следното:
— Глория — каза Бари с докторския си глас. — Това е твоят син Едгар. Той отдавна чака мига, в който ще те види отново.
Майка ми погледна навсякъде, освен към мен.
— Има ли още? — попита тя Бари с приятен тих глас, от който стомахът ми се сви.
Бари въздъхна и отиде да вземе поредната кутийка бира от хладилника.
— Това е последната, но по-късно ще отидем да вземем.
Сложи я на масата пред майка ми, после лекичко разтърси облегалката на стола й.
— Глория, това е синът ти — подхвана отново той. — Той е там.
Да разтърсиш облегалката на стола… Може би в това е номерът?
Когато прочете следващия пасаж, тя уверено затвори книгата.
Наистина нямам никаква заслуга. Аз излизам с бележника си и хората споделят. Звъня на вратите им и те ми разказват за своя живот, за малките си победи, за ядовете си и за скритите си съжаления. Колкото до бележника ми, който, така или иначе, е тук само за фасон, обикновено го прибирам в джоба си и слушам търпеливо, дока то те си кажат всичко, което са имали за казване. После идва най-лесното. Връщам се у дома, настанявам се пред „Хермес“ — а и започвам това, което правя почти от двайсет години: записвам всички интересни подробности.
Премазана в детството глава, бавноразвиваща се майка и малък бележник, скрит в джоба…
Какво въображение…
Малко по-нататък тя видя последния албум на Семпе♦. Развърза си шала и го стисна заедно с палтото между краката, за да й бъде по-удобно да се диви. Бавно разлистваше страниците и както винаги бузите й се зачервиха. Нищо друго не обичаше толкова, колкото този малък свят на големи мечтатели, точността на щриха, израза на лицата, външните стълбища на къщите в предградията, чадърите на старите дами и безкрайната поезия на ситуациите. Как го правеше той? Къде намираше всичко това? Тя преоткри свещите, кадилниците и големия бароков олтар на любимата си дребна набожна бабичка. Този път тя бе седнала в дъното на църквата, държеше мобилен телефон и се въртеше, сложила ръка пред устата си: Ало, Марта? Сузана е. Аз съм в „Сент Йолали дьо ла Редамсион“ искаш ли да поискам нещо за теб?
♦ Семпе, Жан-Жак — съвременен френски художник, хуморист. — Б.пр.
Фасулска работа.
Прехвърли още няколко страници, когато един господин се обърна, чувайки я да се смее сама. А не беше нищо особено — дебела госпожа говори на сладкар с набръчкана готварска шапка, леко разочаровано лице и изящно шкембенце, докато той не спира да работи. Госпожата казва: Времето отлетя, аз се омъжих отново, но знаеш ли, Роберто, никога не можах да те забравя… Дамата беше с шапка във формата на торта — нещо като плодово желе със сметана, същото като това, което господинът току-що беше измайсторил…
Нямаше почти нищо — два-три щриха с мастило — и все пак се виждаше как тя примигва с някакво носталгично униние, е жестоката немарливост на тези, които смятат, че все още са желани… Тези жалки фатални жени, изплакнати с „Режеколор“, приличат на някоя малка Ава Гарднър от Боа-Коломб…
Шест мънички чертички, с които да кажеш всичко това… Как го правеше?
Камий остави чудното издание на мястото му, разсъждавайки, че светът е разделен на две категории — тези, които разбират рисунките на Семпе, и онзи, които не могат. Колкото и наивна и манихейска да изглеждаше тази теория, тя й се струваше съвсем състоятелна. Например познаваше една личност, която всеки път, когато разлистваше брой на Пари Мач и забележеше някоя от тези кратки историйки, не можеше да се въздържи да не се подиграе: „Наистина не разбирам кое е смешното тук… Ще трябва някой да ми обясни един ден къде трябва да се смее човек…“ Какъв късмет извади, тази личност беше майка й… Не… Какъв късмет само…