Когато тръгна към касите, тя срещна погледа на Вюйяр♦. И това не бяха само думи — той я гледаше, нея. Нежно.
♦ Вюйяр, Едуар — известен френски художник, постимпресионист (1868–1940). — Б.пр.
Автопортрет с бастун и сламена шапка… Тя познаваше тази картина, но никога не беше виждала толкова голяма репродукция. Това беше корицата на огромен каталог. Значи така, в този момент имаше изложба? Къде ли?
— В „Гран Пале“ — получи потвърждение от един от продавачите.
— А?
Странно съвпадение… Не беше спирала да мисли за него през последните седмици… Стаята й с претрупани тапети, шалът върху двойното канапе, бродираните възглавници, пътеките, които се преплитаха, и меката светлина на лампите… Беше си мислила неведнъж за своето усещане, че живее в картина на Вюйяр… Същото това чувство за топла утроба, пашкул, нещо извън времето, успокоително, задушно, дори задушаващо…
Тя разлисти рекламния екземпляр и отново изпадна в остра криза на силно възхищение. Толкова беше красиво… Толкова красиво… Тази жена в гръб, която отваря врата… Розовият й корсаж, дългата прилепнала черна рокля и съвършената извивка на ханша… Как е успял да предаде това движение? Леката извивка на ханша на обърната в гръб елегантна жена!
Без да използва нищо друго, освен малко черна боя?
Как беше възможно такова чудо?
Колкото по-изчистени са използваните детайли, толкова по-изчистена е самата творба. В живописта има два начина на изразяване — чрез формата и чрез цвета. Колкото цветовете са по-изчистени, толкова по-изчистена е красотата на творбата…
Откъси от дневника му бяха разхвърлени сред коментарите.
Спящата му сестра, тилът на Мизиа Сер, бавачките в градинките, мотивите по момичешките рокли, моливният портрет на Маларме, етюдите за този на Ивон Прентан — една миловидна хищница, небрежно изписани страници от бележника му, усмивката на Люси Белен — неговата любовница… да накараш една усмивка да застине, е напълно невъзможно и все пак той, той бе успял… Почти цял век тази млада жена, на която сме прекъснали четенето, ни се усмихва нежно и като че ни казва: „А, ти ли си?“, с малко уморено завъртане на главата…
А това малко платно там, тя не го познаваше… Впрочем това не е платно, а ескиз… Гъската… Гениално е нарисувано… Четири човечета, а сред тях двама във вечерно облекло и с цилиндри, които се опитват да хванат весела гъска… Голямото количество цветове, резките контрасти, нелогичността на гледните точки… Ох, как ли се е забавлявал, когато е рисувал!
Цял час по-късно и с изкривен врат Камий най-после вдигна глава и погледна цената: ау, петдесет и девет евро… Не. Това не беше разумно. Може би следващия месец… За себе си тя вече имаше друга идея — един музикален откъс, който беше чула онази сутрин по „Фип“♦, докато метеше кухнята.
♦ „Fip“ — френски музикален радиоканал. — Б.пр.
Прастари движения, метла от палеолита и скапани плочки на пода — тя мърмореше между два декоративни елемента, когато гласът на едно сопрано накара всичките косъмчета по ръцете й да се изправят, едно по едно. Беше се приближила, сдържайки дъха си, за да чуе водещата: Nisi Dominus от Вивалди — Vespri Solenni per la Festa dell’ Assunzione di Maria Vergine♦…
♦ Вечерня за Успение Богородично. — Б.пр.
Добре, стига мечти, стига лигавщини, стига харчене… Дойде време за работа…
Работата тази вечер продължи по-дълго заради коледното тържество край елхата, организирано от комитета на предприятието в едно от сдруженията, за които отговаряше. Жози поклати глава неодобрително, забелязвайки огромния безпорядък, а Мамаду събра десетки мандарини и малки сладки за децата си. Всичките изпуснаха последното метро, но това не беше важно, защото „Туклиин“ поемаше разноските за такси на персонала! Разкош! Всяка си избра, хихикайки, шофьор и си честитиха Коледа предварително, защото само Камий и Самиа се бяха записали за дежурство на 24-ти.
12
На другия ден, неделя, Камий обядва у Кеслерови. Не можеше да откаже. Бяха само тримата и разговорът течеше по-скоро весело. Без деликатни въпроси, неясни отговори и смущаваща тишина. Истинско коледно примирие! А, не! В един момент, когато Матилда я попита как се чувства в слугинската стая, Камий трябваше малко да излъже. Не искаше да споменава за преместването си. Не още… Недоверие… Малкото злобно кутре не се беше махнало окончателно и една психодрама можеше чудесно да прикрива друга…