Претегляйки на ръка подаръка си, тя изрече бодро:
— Знам какво е…
— Не.
— Да!
— Хайде тогава, кажи го… Какво е това?
Пакетът бе завит със здрава амбалажна хартия.
Камий развърза лентата, постави го пред себе си на плоската му страна и извади писалото си.
Пиер се наслаждаваше. Само да можеше да се възстанови тази магарица…
Когато приключи, тя обърна рисунката към него: сламената шапка, рижата брада, очите като две големи копчета за панталон, тъмното сако, рамката на вратата и пробитата топка — толкова беше точно, като че беше прекопирала корицата.
На Пиер му трябваше малко време, за да разбере.
— Как го направи?
— Прекарах повече от час вчера да го разглеждам…
— Имаш ли го вече?
— Не.
— Уф.
После:
— Започна ли пак?
— Малко, от време на време…
— Така ли? — попита той, сочейки портрета на Едуар Вюйяр. — Все още като обучено кученце?
— Не, не… Аз… Аз… пълня бележници с рисунки… впрочем почти нищо… Дреболии, това е…
— Забавляваш ли се поне?
— Да.
Той потръпна.
— А, отлично… Ще ми покажеш?
— Не.
— А как е майка ти? — прекъсна ги свръхдипломатичната Матилда. — Както винаги на ръба на пропастта ли е?
— По-скоро на дъното…
— Значи всичко е наред, нали?
— Напълно — усмихна се Камий.
Прекараха остатъка от вечерта, бъбрейки си за живопис. Пиер коментира живописта на Вюйяр, помъчи се да открие сходства, установи паралели и се изгуби в безкрайни отклонения от темата. Многократно става, за да търси в библиотеката си доказателствата за своята прозорливост, и след малко се наложи Камий да седне на крайчеца на канапето, за да направи място на Морис (Дени), на Пиер (Бонар), на Феликс (Валотон) и на Анри (дьо Тулуз-Лотрек).
Като търговец Пиер трудно се понасяше, но като просветен любител беше истинско съкровище. Разбира се, говореше и глупости, ала кой в областта на изкуството не ги говореше? Но поне ги казваше добре. Матилда се прозяваше. Камий довършваше бутилката с шампанско. Piano ma sano♦.
♦ Piano ma sano — музикален термин за тихо, леко доловимо. — Б.пр.
Когато лицето му бе почти изчезнало зад спиралите на димящата пура, Пиер й предложи да я закара с колата. Тя отказа. Беше яла прекалено много и искаше да походи малко.
Апартаментът беше безлюден и й се стори прекалено огромен. Затвори се в стаята си и прекара другата половина от нощта, забила нос в подаръка си.
Поспа няколко часа сутринта, а вечерта се присъедини към колежката си по-рано от обикновено — все пак беше навечерието на Коледа и канцелариите се изпразваха в пет часа. Работиха бързо и мълчаливо.
Самиа си тръгна първа, а Камий остана малко да размени някоя и друга шега с нощния пазач:
— Ама и с брада и шапка ли те накараха?
— Ами не, беше по моя инициатива, за да създам атмосфера!
— И получи ли се?
— Уф, какви ги говориш… На никого не му пука… Само кучето ми се впечатли… То не ме позна и започна да ръмжи срещу мен, този тъпак… Кълна ти се, имал съм тъпи кучета, но това, това е върхът…
— Как се казва?
— Матрикс♦.
♦ Matrix (англ.) — матрица. — Б.пр.
— Женско ли е?
— Не, защо?
— Ъъ… за нищо… Добре, ами чао тогава… Весела Коледа, Матрикс — пожела тя на големия доберман, легнал в краката му.
— Не се надявай, че ще ти отговори, той нищо не разбира, казвам ти…
— Нищо, нищо — отговори Камий през смях. — Аз и не се надявах…
Този тип беше като Лаурел и Харди, взети заедно.
Беше почти десет часът вечерта. Елегантни хора ситнеха във всички посоки, а ръцете им бяха пълни с пакети. Жените сигурно ги боляха краката в лачените им обувки, децата се движеха на зигзаг между стълбчетата, а мъжете се ровеха в бележниците си пред телефонните автомати.
Камий наблюдаваше всичко това развеселена. Тя не бързаше и се нареди на опашка пред витрината на елегантен хранителен магазин, за да си подари една хубава вечеря. Или по-скоро — хубава бутилка. За останалото беше наистина затруднена… Накрая се реши и поръча на продавача парче козе сирене и две малки хлебчета с орехи… Е, те щяха да бъдат най-вече мезе за виното й…