Тя отпуши бутилката и я сложи близо до радиатора, за да се шамбрира. После ще дойде и нейният ред. Напълни си ваната и остана в нея повече от час, потопена до носа в горещата вода. Сложи си пижама, нахлузи дебели чорапи и си навлече любимия пуловер. Недостъпно скъпият кашмир… Останка от отминала епоха… Разопакова уредбата на Франк, постави я в салона, приготви си един поднос, изгаси всички лампи и се сви на кълбо върху старото канапе под пухената завивка.
Прегледа набързо книжката на Nisi Dominus — беше на втория компактдиск. Добре, Вечерня за Възнесение Господне не беше точно най-подходящата меса и отгоре на всичко щеше да слуша псалмите разбъркано, не е работа…
О, ама какво значение има това?
Какво значение?
Натисна бутона на дистанционното и затвори очи — намираше се в рая…
Сама в този огромен апартамент, с чаша божествена напитка в ръка, тя слушаше ангелските гласове.
Дори висулките на полилея потрепваха от удоволствие.
Това беше сектор номер 5 и тя го изслуша сигурно четиринайсет пъти.
На четиринайсетия гръдният й кош се пръсна на хиляди парчета.
Един ден, когато двамата бяха сами в колата и тя го беше попитала защо винаги слуша една и съща музика, баща й бе отговорил: „Човешкият глас е най-възвишеният от всички инструменти, най-вълнуващият… Дори най-великият виртуоз в целия свят никога не би могъл да те дари и с четвъртинка от половинката на чувствата, които предизвиква някой хубав глас… Това е нашият дял от божественото… Това е нещо, което човек разбира с напредването на възрастта, струва ми се… Впрочем на мен във всеки случай ми отне време да го приема, но я ми кажи… Ти искаш ли нещо друго? Искаш ли Майката на рибките?“
Вече беше преполовила бутилката и тъкмо пусна втория диск, когато лампите внезапно светнаха.
Беше ужасно… Тя захлупи с ръце очите си и музиката изведнъж й се стори неуместна, гласовете непристойни, почти гъгниви. За две секунди целият свят се оказа в чистилището.
— Ама ти тук ли си?
— …
— Не си ли си у дома?
— Горе?
— Не, при родителите ти…
— Ами не, както виждаш…
— Бачка ли днес?
— Да.
— Ами извинявай, ей, извинявай… Мислех, че няма никой…
— Няма нищо…
— Какво слушаш? Кастафиоре♦?
♦ Кастафиоре — героиня от френски комикс. — Б.пр.
— Не, това е меса…
— А, така ли? Ти вярваща ли си?
Непременно трябва да го запознае с нощния пазач… Двамата биха могли да пожънат голям успех… Още по-голям от старците в Мъпет шоу…
— Не, не особено… Би ли загасил, ако обичаш?
Той изпълни молбата й и излезе от стаята, но вече не беше същото. Магията се бе развалила. Опиянението й беше отлетяло и дори канапето вече не приличаше на гнездо. Тя все пак направи опит да се концентрира, взе отново книжката и потърси докъде беше стигнала:
Dcus in adiutorium meum intends!
Господи, помогни ми!
Да, точно така.
Оня гламчо явно търсеше нещо в кухнята и крещеше, като си отмъщаваше на всички врати на шкафчетата.
— Я ми кажи, не си ли виждала двете жълти „Тъпъруеър“ съдинки?
О, какво нещастие…
— Големите ли?
— Аха.
— Не. Не съм ги пипала…
— Ох, писна ми… Никога нищо не може да се намери в тази бърлога… Какво правите с кухненската посуда? Кльопате ли я или какво?
Камий натисна бутона за пауза, въздишайки:
— Може ли да ти задам един недискретен въпрос? Защо търсиш някаква жълта съдинка в два часа сутринта на Коледа?
— Така. Трябва ми.
Добре, всичко беше загубено. Тя стана и спря музиката.
— Това моята уредба ли е?
— Да… Позволих си…
— Егати, суперготина е… Не си се стискала за мен…
— Ами да, не съм се стискала за теб значи…
Той облещи очите си на мерлуза.
— Защо повтаряш думите ми, а?
— Ей така. Весела Коледа, Франк! Хайде, ела, ще го потърсим твоето канче… Ето погледни, тук е — върху микровълновата…
Тя седна отново на канапето, докато Франк опразваше хладилника. После той мина безмълвно през стаята и отиде да си вземе душ. Камий се сви зад чашата си — май беше използвала всичката топла вода…
— Егати, ама кой е излял всичката топла вода, по дяволите?
Половин час по-късно той се върна по дънки и гол до кръста.
Небрежно се забави, преди да навлече пуловера си… Камий се усмихна — трябваха му не налъми, а направо апрески от изкуствена кожа…