— Като какво?
— Като гуру, треньор, възпламенител… Дълго се мъчили да си родят дете и накрая си осиновили едно. После, бързо превъртане, вече сме през 77-а и връзката им се разпада. Той се издигнал, станал звезда, почти бог… И разводът им, като всички разводи, бил голяма гадост. Нали разбираш, залозите били потресаващи… Накратко, било е жестоко и за да успокои всички и да изплати дължимото, адвокатът на Марвин предложил приходите от неговия следващ албум да отидат в кесията на бившата му жена. Съдията одобрил и нашият идол потрил доволен ръце, защото в главата му се въртяла идеята да й подхвърли един набързо и добре направен боклук, за да се отърве от тази неприятна работа.
Само че не могъл да го направи… Човек не може да зареже ей така една любовна история. Е… Впрочем някои успяват много добре, но не и той… Колкото повече мислел, толкова повече си казвал, че поводът е прекалено хубав… или прекалено жалък… Тогава се затворил и сътворил това малко чудо, което разказва цялата им история: срещата, страстта, първите пропуквания, детето, ревността, омразата, гнева… Чуваш ли тук? Anger♦, когато всичко се срива? После успокоението и зараждането на новата любов… Това е суперкрасив подарък, не смяташ ли? Той целият се е раздал, извадил е най-доброто от себе си за албум, който при всички случаи нямало да му донесе пукнат грош…
♦ Anger — гняв, яд, омраза (англ.)
— Харесал ли й е?
— На кого, на нея ли?
— Да, на нея.
— Не, не го е харесала. Побесняла и дълго го упреквала, че е извадил на показ пред всички личния им живот… А, ето я: „This is Anna’s Song♦“… Чуваш ли колко е хубаво… Признай, че не прилича на отмъщение… Продължава да бъде любов…
♦ Това е песента на Ана (англ.)
— Така е…
— Кара те да се замислиш…
— Ти вярваш ли в това?
— В кое?
— Че първата любов е винаги последна?
— Не знам… Надявам се, че не…
Двамата изслушаха диска до края, без да разговарят повече.
— Е, хайде… Почти четири часът е, по дяволите… Пак ще бъда свеж утре…
Франк стана.
— Ще ходиш при семейството си ли?
— При това, което е останало от него, да…
— Не ти ли е останало много?
— Ей толкова — каза той, събирайки палеца и показалеца пред очите си…
— А ти?
— Ей толкова — отвърна тя, прокарвайки ръка над главата си.
— Ами хубаво… добре дошла в клуба… Хайде… Лека нощ!
— Тук ли ще спиш?
— Това безпокои ли те?
— Не, не, просто за да знам…
Той се обърна.
— Ще спиш ли с мен?
— Моля?
— Не, не, просто за да знам…
Кодошеше се.
13
Когато се надигна към единайсет часа, той вече беше тръгнал. Запари чай в големия чайник и се пъхна обратно в леглото.
Ако трябваше да опиша живота си само с едно свое преживяване, ето какво щях да разкажа: бях на седем години, когато пощальонът мина през главата ми…
Камий се откъсна от книгата чак в късния следобед, за да отиде да си купи тютюн. В неработен ден щеше да бъде трудно, но няма значение. Това беше най-вече претекст, за да остави историята да се избистри и с удоволствие да се срещне отново с новия си приятел малко по-късно.
Големите булеварди на VII район бяха безлюдни. Тя дълго вървя, докато открие отворено кафене, и се възползва, за да телефонира у чичо си. Вайканията на майка й (много ядох и т.н.) се размиха сред далечната доброжелателност на семейните излияния.
Много елхи вече бяха изнесени на тротоара…
Тя остана да погледа малко акробатите на ролери при „Трокадеро“ и съжали, че не си беше взела бележника. Харесаха й не толкова премятанията им, които често изглеждаха тромави и не предизвикваха особен интерес, колкото находчиво измайсторените от тях клатещи се трамплини, малки флуоресциращи конуси, подредени метални кутийки, обърнати бухалки и хиляди други начини да си счупиш главата, докато ти пада панталонът…
Тогава се сети за Филибер… Какво ли правеше той точно в този момент?
Скоро слънцето се скри и студът изведнъж напомни за себе си. Камий си поръча огромен сандвич в една от големите луксозни бирарии покрай площада и нарисува на хартиената покривка преситените лица на кварталните контета, които сравняваха чековете на мамчетата си, придържайки за кръста очарователни момичета, досущ приличащи на куклите Барби.