Тя прочете още пет милиметра от книгата на Едгар Минт и мина обратно през Сена. Трепереше от студ.
Щеше да пукне от самота.
— Ще пукна от самота — повтаряше си Камий съвсем тихо, — ще пукна от самота…
Дали да не отиде на кино? Уф… И с кого да си поговори после за филма? За какво са ти емоции, които не можеш да споделиш? Тя се облегна на вратата, за да я отвори, и беше много разочарована, че в апартамента нямаше никой.
Поразтреби малко за развлечение и отново грабна четивото си. Няма тъга, която една книга не би могла да утеши, казваше един велик човек. Да проверим.
Когато чу прещракването на ключалката, Камий се престори, че не й пука, и се сви на канапето.
Той беше с някакво момиче. Друго. Не толкова предизвикателно.
Бързо преминаха през коридора и се затвориха в стаята му.
Камий пусна музика, за да заглуши лудуването им.
Хм…
Топките. Така казват, нали? Топките.
Накрая си взе книгата и се пресели в кухнята, в самия край на апартамента.
Малко по-късно тя долови разговора в антрето.
— Ама няма ли да дойдеш с мен? — чудеше се момичето.
— Не, гроги съм, не ми се излиза…
— Почакай, не ме ядосвай… Аз зарязах цялото си семейство, за да бъда с теб… Беше ми обещал, че ще отидем да вечеряме някъде…
— Гроги съм, ти казвам…
— Поне да пийнем по чашка…
— Жадна ли си? Искаш ли бира?
— Не тук…
— О… ама днес всичко е затворено… А и аз съм на бачкане утре!
— Не мога да повярвам… Трябва просто да се чупя, така ли?
— Хайде — добави той по-нежно. — Нали няма да ми правиш сцена… Мини утре вечер в ресторанта…
— Кога?
— Към полунощ…
— Към полунощ… Говориш глупости… Хайде, чао, стига…
— Цупиш ли се?
— Чао.
Франк не очакваше да я намери в кухнята, омотана в пухената си завивка.
— Ти тук ли беше?
Тя го погледна многозначително, без да отговори.
— Защо ме зяпаш така?
— Моля?
— Като боклук.
— Няма такова нещо!
— Да, да, виждам добре — нервира се той. — Проблем ли има? Има ли нещо, което да ти създава неудобство?
— Ей, добре де… Остави ме на мира… Нищо не съм ти казала. Не ми пука за твоя живот. Прави каквото си поискаш! Не съм ти майка!
— Хубаво. Така е по-добре…
— Какво ще кльопаме? — попита след малко той, докато проверяваше съдържанието на хладилника. — Нищо, разбира се… Тук никога няма нищо… Вие с Филибер с какво се храните? С книгите ли? Или с мухите, които сте налапали?
Камий въздъхна и прибра краищата на големия си шал.
— Чупиш ли се? Яла ли си?
— Да.
— А, да, вярно е, като че ли малко си надебеляла…
— Ей — каза тя, като се обърна, — не обсъждам твоя живот, и ти не се занимавай с моя, окей? Впрочем не трябваше ли да отидеш да живееш при свой приятел след празниците? Нали така каза? Добре, тогава ни се налага да издържим само една седмица… Би трябвало да успеем, а? Хайде, чуй, най-просто ще бъде, ако повече не ми говориш…
Малко по-късно Франк почука на вратата на стаята й.
— Да?
Той хвърли някакъв пакет върху леглото й.
— Какво е това?
Вече беше излязъл.
Представляваше мек квадрат. Хартията беше ужасна, цялата намачкана като от многократно използване, а и миришеше странно. Дъх на застояло. Като на столска манджа.
Камий разопакова предпазливо пакета и първо си помисли, че е парцал за миене. Съмнителен жест от надутия съсед красавец. Но не, не, това беше шал — много дълъг, много отпуснат и по-скоро зле оплетен — дупка, конец, две бримки, дупка, конец и т.н. Може би някаква нова плетка? Цветовете бяха ъъ… особени…
Имаше малка бележка.
Почерк на учителка от началото на века — бледосин, несигурен и накъдрен — се извиняваше:
Госпожице, Франк не можа да ми каже какъв цвят са очите ви, затова сложих по малко от всички цветове. Желая ви весела Коледа!
Камий прехапа долната си устна. Извън книгата от Кеслерови, която не се броеше, защото намекваше нещо от сорта на „Е, да, има някои, които творят…“, това беше единственият й коледен подарък.
Ох, колко беше грозен… Ох, колко беше красив…
Тя застана права върху леглото и го изтегли около врата си като боа, за да развесели маркиза.