Пу-пу-пи-ду-уаааа…
Коя беше тази Полет? Неговата майка?
Тя свърши книгата си посред нощ.
Добре. Коледа отмина.
14
Рутинната въртележка започна отново: спане, метро, бачкане. Франк не й говореше, а тя го избягваше, доколкото беше възможно. През нощта той рядко се връщаше.
Камий разнообрази ежедневието си. Отиде да види изложбата на Ботичели в двореца „Люксембург“, на Зао Ву-Ки в музея „Жьо дьо Пом“, но вдигна очи към небето, когато видя опашката за Вюйяр. А пък имаше и Гоген отсреща! Каква дилема! Вюйяр беше добре, но Гоген… Гений! Тя стоеше там като Буридановото магаре♦, заклещена между Понт Авен♦, Маркизките острови♦ и площад „Вентимил“♦… Беше ужасно…
♦ Буриданово магаре — метафоричен израз за невъзможност да се вземе решение. — Б.пр.
♦ Понт Авен — селище в Бретан, Франция, където между 1886–1888 г. е живял Гоген, и заглавие на негово произведение. — Б.пр.
♦ Маркизките острови — там е живял и умрял през 1903 г. Пол Гоген. — Б.пр.
♦ Площад „Вентимил“ — заглавие на произведение на Вюйяр. — Б.пр
В крайна сметка нарисува хората от опашката, покрива на „Гран Пале“ и стълбището на „Пти“. Някаква японка я заговори, умолявайки я да отиде да й купи чанта от „Вюитон“. Подаваше й четири банкноти от по петстотин евро и се тресеше, като че беше въпрос на живот и смърт. Камий разпери ръце.
— Look… Look at me… I am too dirty♦… — Тя й посочи патъците си, прекалено широките дънки, огромния грубо изплетен пуловер, невероятния шал и военната шапка, която Филибер й беше заел. — They won’ t let me go in the shop♦…
♦ Погледни… Погледни ме… Твърде съм мръсна… (англ.). — Б.пр.
♦ Няма да ме пуснат в магазина… (англ.). — Б.пр.
Момичето се намръщи, прибра си банкнотите и заговори другиго десет метра по-нататък.
Това я накара да заобиколи по булевард „Монтен“ за да разгледа.
Пазачите бяха наистина впечатляващи… Тя ненавиждаше този квартал, в който парите изваждаха на бял свят това, което никак не беше забавно за гледане — лошият вкус, властта и високомерието. Ускори ход пред витрината на „Мало“♦ — прекалено много спомени — и се прибра по крайбрежните улици.
♦ „Мало“ — магазин за луксозни стоки. — Б.пр.
В работата — нищо интересно. Студът на връщане продължаваше да бъде най-непоносим от всичко.
Тя се прибираше сама, ядеше сама, спеше сама и слушаше Вивалди, стискайки здраво с ръце коленете си.
Карин планираше нещо за Нова година. На нея никак не й се ходеше, но вече си беше платила трийсетте евро за участие, за да я оставят на спокойствие, и бе изправена до стената.
— Трябва да се излиза — гълчеше я Карин.
— Но аз не обичам да го правя…
— Защо не обичаш да го правиш?
— Не знам…
— Страх ли те е?
— Да.
— От какво?
— Страх ме е да не ми повредят оная работа… А и… Струва ми се, че излизам, когато потъвам вътре в себе си… Разхождам се… Пространството е доста голямо все пак…
— Искаш ли да се посмееш? То е съвсем малко! Хайде, ела, оная ти работа мирише на гранясало…
Този тип разговори между нея и бедната й съвест глождеха с часове наред мозъка й…
Когато се прибра вечерта, тя го завари на стълбищната площадка.
— Ключове ли нямаш?
— Отдавна ли си тук?
Той махна ядосано с ръка пред устата си, за да й напомни, че не може да говори. Тя сви рамене. Беше й минала възрастта да си играе на такива глупости.
Той отиде да си легне, без да вземе душ, без да пуши, без да се опита да я подразни. Беше експлодирал.
Излезе от стаята си чак към десет и половина на другата сутрин, не беше чул будилника, а нямаше сили дори да мърмори. Камий беше в кухнята и той седна срещу нея, сипа си литър кафе и изчака малко, преди да се реши да го изпие.
— Как си?
— Уморен.
— Никога ли не взимаш отпуск?
— Ще взема. Първите дни на януари… Заради пренасянето ми…
Тя погледна през прозореца.
— Ще бъдеш ли тук към три следобед?
— За да ти отворя?
— Да.
— Да.
— Ти никога ли не излизаш?
— Не, случва ми се, но днес няма да излизам, защото ти не можеш да се прибереш…
Той поклати глава досущ като зомби.
— Добре, трябва да вървя, иначе ще ми намерят заместник…
Стана, за да изплакне чашата си.
— Какъв е адресът на майка ти?
Той застина пред мивката.
— Защо ме питаш за това?
— За да й благодаря…
— Дай… риш — гласът му пресипна. — За какво да й благодариш?