Тя още не беше изкачила всичките стъпала, а камионът вече се тресеше. Смелост, пожела й с усмивка Камий, грабвайки чантата си. Смелост…
— Тръгваме ли?
— Да.
— Какво ще правиш? Ще вземеш ли метрото с нас?
— Не. Ще се прибера пеша.
— А, вярно, ти живееш към хубавите квартали…
— Така си е…
— Хайде, до утре…
— Чао, момичета…
Камий беше канена на вечеря у Пиер и Матилда. Тя остави съобщение, за да я отмени, и почувства облекчение, че беше попаднала на телефонния им секретар.
Тогава толкова леката Камий Фок си тръгна. Към настилката я задържаше само тежестта на раницата и тази, по-трудната за обясняване, на камъните и чакъла, които се бяха струпали вътре в тялото й. Това трябваше да разкаже на служебния лекар одеве. Ако имаше желание… Или сили? Или може би време? Време сигурно, успокои себе си, без много да го вярва. Времето беше понятие, което вече не успяваше да разбере. Твърде много седмици и месеци се бяха изнизали, без да вземе каквото и да било участие в това, и тирадата й от одеве, този абсурден монолог, с който се опитваше да убеди себе си, че е също толкова храбра като всяка друга, си беше чиста лъжа.
Коя ли дума беше употребила? „Жива“, тази ли? Ала това беше смешно, Камий Фок не беше жива.
Камий Фок беше призрак, който работеше през нощта и трупаше камъни през деня. Движеше се бавно, говореше малко и изящно се измъкваше, без да я забележат.
Камий Фок беше винаги обърната с гръб, крехка и неуловима млада жена.
Не бива да се вярва на предишната сцена, която бе толкова лековата на пръв поглед. Толкова лесна. Толкова непринудена. Камий Фок лъжеше. Задоволяваше се да мами, насилваше се, заставяше се и отговаряше на повикванията, за да не бъде разкрита.
Все пак тя отново се сети за този доктор… Не й пукаше за номера на мобилния му телефон, но си помисли, че може би е изпуснала шанса си… Този изглеждаше търпелив и по-внимателен от другите… Може би трябваше… В един момент тя едва не… Беше уморена, а трябваше да подпре лакти на бюрото и да му разкаже истината. Да му каже, че ако вече не яде или хапва по толкова малко, то е, защото тежки камъни запълваха целия й корем. Че всеки ден се будеше с чувството, че дъвче пясък и че още преди да си е отворила очите, вече се задушаваше. Че заобикалящият я свят вече нямаше никакво значение и всеки нов ден беше като непосилен за повдигане товар. В такива моменти започваше да плаче. Не че беше тъжна, а за да накара всичко това да се махне. Сълзите, всъщност обикновена течност, й помагаха да смели своите камънаци и й позволяваха отново да започне да диша.
Щеше ли да я чуе? Щеше ли да я разбере? Естествено. И точно затова си бе замълчала.
Тя не искаше да свърши като майка си. Отказваше да подхване разказа си. Ако започнеше, не знаеше докъде би могла да стигне. Твърде надалече, прекалено надалече, твърде надълбоко и на твърде мрачно място. Колкото до това, тя нямаше смелостта да се обърне.
Да измами някого, да, но не и да се обърне.
Тя влезе в кварталния „Франпри“ и се насили да напазарува нещо за ядене. Направи го от уважение към доброжелателността на този млад лекар и заради смеха на Мамаду. Невероятният смях на тази жена, тъпата работа в „Туклиин“, госпожата Бредар, необикновените истории на Карин, разправиите, разменените цигари, физическата умора, лудешкият им глупав смях и лошото им настроение понякога — всичко това й помагаше да живее. Помагаше й да живее, да.
Тя обиколи няколко пъти рафтовете, преди да се реши да вземе нещо. Купи банани, четири кисели млека и две бутилки вода.
Забеляза щурака от тяхната сграда. Тай беше високо, странно момче. Носеше залепени с лейкопласт очила и кадифени панталони, а поведението му бе като на паднал от Марс. Едва взел някоя стока, веднага я връщаше, правеше няколко крачки, после променяше мнението си, взимаше я отново, клатеше глава и накрая бързо излизаше от опашката, когато му дойдеше редът на касата, за да я върне на мястото й. Веднъж дори го беше видяла да излиза от магазина, после да влиза отново, за да купи бурканчето майонеза, от което се беше отказал преди миг. Странен тъжен клоун, който забавляваше публиката, заекваше пред продавачките и караше сърцето й да се свива.
Понякога го срещаше на улицата или пред входната врата и се започваше поредица от обърканост, вълнения и поводи за безпокойство. И този път той се мъчеше със системата за отключване.
— Проблем ли има? — попита тя.
— Ах! Ох! Оу! Извинете! — Той кършеше ръце. — Добър вечер, госпожице, извинете ме, че а-а… че ви досаждам, аз… Аз ви досаждам, нали?
Този номер беше ужасен. Тя никога не знаеше дали трябва да му се изсмее, или да го съжали. Тази болезнена срамежливост, суперзаплетеният му начин на говорене, думите, които използваше, винаги придружени с бурни ръкомахания, я караха да се чувства ужасно зле.