— Ами… за шала.
— Ааа… Само че не ти го е направила майка ми, а бабчето ми! — поправи я той облекчено. — Само бабчето ми може да плете така хубаво!
Камий се усмихна.
— Ей, не си длъжна да го носиш, знаеш…
— Много ми харесва…
— Не можах да се въздържа да не подскоча, когато тя ми го показа…
Той се засмя.
— О, чакай, твойто е нищо… да видиш на Филибер…
— В какви цветове е?
— Оранжево и зелено.
— Сигурна съм, че ще го носи… Само дето ще съжалява, че няма да може да й целуне ръка за благодарност…
— Да, и аз така си казах, като тръгвах… Голям късмет е, че става дума за вас двамата… Познавам само двама души в целия свят, които могат да носят тези ужасии, без да изглеждат смешно…
Тя се взря в него.
— Ей, даваш ли си сметка, че току-що каза нещо мило?
— Мило ли е да ви наричам клоуни?
— О, извинявай… Мислех, че говориш за вроденото ни по природа изящество…
Той помълча малко, преди да й отвърне:
— Не, говорех за… за вашата свобода, мисля… За късмета, който имате, да живеете, без изобщо да ви пука…
В този момент мобилният му телефон изпищя. Каква липса на късмет, веднъж да опита да каже нещо философско…
„Идвам, шефе, идвам… Ама добре де, готов съм… Ами Жан-Люк трябва само да ги направи… Чакайте, шефе, в момента се мъча да сваля едно момиче, което е много по-интелигентно от мен, значи сигурното е, че това отнема повече време от обикновено… Какво? Не, не съм му се обаждал още… При всички случаи, аз ви казах, че той няма да може… Знам, че всички са претоварени, знам го… Окей, ще се заема… Ще му се обадя веднага… Какво? … да зарежа момичето? Да, сигурно сте прав, шефе…“
— Беше шефът ми — съобщи Франк, усмихвайки се глупаво.
— А, така ли? — учуди се тя.
Той избърса купичката си, излезе от стаята и задържа в последния момент вратата, за да не се затръшне.
Съгласен, момичето е тъпо, но далеч не е глупаво и това беше добре.
С всяка друга мацка той щеше да приключи разговора, без да се обяснява. Докато тук каза: „Беше шефът ми“, за да я разсмее, а тя, тя беше толкова хитра, че се направи на учудена, за да му върне шегата. Разговорът с нея беше като игра на пинг-понг — тя поддържаше темпото и ти забиваше в ъглите тогава, когато най-малко очакваш. Поради това ти се струваше, че не си чак толкова тъп.
Франк слизаше по стълбите, държейки се за перилото, и чуваше скърцането на зъбчатите колела в главата си. С Филибер беше същото и затова той много обичаше да си приказва с него…
Защото знаеше, че не е толкова прост, колкото изглежда, но точно думите му бяха проблем… Никога не му достигаха и тогава трябваше да се нервира, за да накара хората да го разберат… Така е, беше наистина прекалено в крайна сметка, по дяволите!
Заради всичко това му беше неприятно да си тръгне… Какво щеше да прави, когато се пресели у Кермадек? Да порка, да пуши, да зяпа DVD-та и да разглежда автосписания в кенефа?
Супер.
Връщане в квадратче на двайсет години.
Докато работеше, беше разсеян.
Единственото момиче във вселената, което е в състояние да носи изплетен от неговото бабче шал и да си остане хубаво… Никога нямаше да бъде за него.
Колко тъп беше животът…
Франк мина през сладкарите, преди да си тръгне, а те го наругаха, защото още не се беше обадил на стария си чирак. После се прибра да си легне.
Поспа само час, защото трябваше да отиде в обществената пералня. Прибра всичките си парцали и ги мушна в калъфа на пухения юрган.
15
Ама наистина…
Тя беше там. Седеше до машина номер седем, а чантата с мокрото пране стоеше между краката й. Четеше.
Франк се настани срещу нея, без тя да го забележи. Този номер винаги го очароваше… Как само можеха да се съсредоточават тия двамата — и тя, и Филибер… Това му напомняше за една реклама — някакъв си хапваше спокойно „Бурсен“-а♦ докато около него светът се сриваше… Впрочем доста неща му напомняха за реклами… Сигурно защото като малък гледаше много телевизия…
♦ „Boursin“ — марка френско сирене. — Б.пр.
Той си поигра на една игричка: представи си, че току-що си влязъл в тази отвратителна „Лавоматик“ на булевард „Ла Бурдоне“ на 29 декември в пет часа следобед и виждаш този силует за първи път в живота си — какво щеше да си кажеш?
Настани се удобно на пластмасовия стол, мушна ръце в джобовете на якето си и присви очи.
Като начало щеше да си помислиш, че е мъж. Както първия път. Може би не някой луд, но адски изнежен тип все пак… Следователно щеше да спреш да бройкаш. Макар че… Независимо от всичко щеше да се усъмниш… Заради тези ръце, врат и маниерът да прокарва нокътя на палеца по долната си устна… Да, щеше да се поколебаеш… Може би все пак е момиче? Момиче, облечено в торба. Като че се мъчи да скрие тялото си? Щеше да се опиташ да гледаш настрани, но нямаше да можеш да не връщаш погледа си върху нея. Защото тук имаше някакъв номер… Около тази личност витаеше нещо особено. Или пък беше заради светлината?