Ето. Това е.
Ако току-що си влязъл в тази отвратителна „Лавоматик“ на 29 декември в пет часа следобед и видиш този силует на тъжната неонова светлина, щеше да си кажеш точно това: ама, по дяволите… Ангел…
В този момент тя вдигна глава, видя го, остана за миг, без да реагира, като че не го е познала, и накрая му се усмихна. О, едва доловимо, лек отблясък, малък знак за разпознаване между постоянните посетители…
— Това крилете ти ли са? — я попита той, сочейки чантата й.
— Моля?
— Не, нищо…
Една от сушилните спря да се върти и тя въздъхна, поглеждайки към часовника. Някакъв клошар се приближи до машината, извади оттам яке и съвършено протрит спален чувал.
Ето нещо интересно… да постави теорията си на изпитание чрез фактите… Никое нормално момиче нямаше да си сложи нещата да съхнат след тези на някакъв клошар… Той много добре знаеше за какво говори — беше изкарал почти петнайсет години по обществените перални…
Тогава се вгледа в лицето й.
Нито намек за отстъпление или колебание, нито сянка от гримаса. Тя стана, зареди бързо дрехите си и го попита дали може да й развали на монети.
После се върна на мястото си и отново взе книгата.
Беше малко разочарован.
Съвършените хора бяха досадни…
Преди да потъне отново в четивото си, тя се обърна към него:
— Я ми кажи…
— Да.
— Ако подаря пералня със сушилня на Филибер за Коледа, мислиш ли, че ще можеш да я монтираш, преди да тръгнеш?
— Защо се усмихваш така? Някаква глупост ли казах?
— Не, не…
Той махна с ръка.
— Ти не можеш да разбереш…
— Ей — извика тя, потупвайки със средния пръст и показалеца устните си, — много ли пушиш в този момент, а?
— Всъщност ти си нормално момиче…
— Защо ми казваш това? Разбира се, че съм нормално момиче…
— Разочарован ли си?
— Не.
— Какво четеш?
— Дневник за едно пътуване…
— Хубаво ли е?
— Супер…
— За какво се разказва?
— О… Не знам дали ще ти бъде интересно…
— Не, откровено ти казвам, това изобщо не ме интересува — захили се той, — но много обичам, като разказваш… Знаеш ли, изслушах отново диска на Марвин вчера…
— Така ли?
— Да.
— И какво?
— Ами проблемът е, че не разбирам нищо… Точно затова ще ида да бачкам в Лондон впрочем… За да науча английски…
— Кога заминаваш?
— Нормално трябваше да започна на едно място след края на лятото, но сега настана каша… Заради баба ми… Заради Полет…
— Какво й е?
— Уф… не ми се говори много за това… По-добре ми разкажи за дневника…
Той премести стола си близо до нейния.
— Чувал ли си за Албрехт Дюрер?
— Писателя?
— Не. Художника.
— Никога не съм чувал…
— Напротив, сигурна съм, че си виждал някои негови рисунки… Сред тях има много известни… Един заек… Плевели… Глухарчета…
— За мен… той е моят бог… Всъщност… имам няколко, но той е моят бог номер едно… Ти имаш ли си богове?
— Ами…
— В работата си? Не знам… Ескофие, Карем, Курнонски?
— Ами…
— Бокюз, Робюшон, Дюкас?
— А, искаш да кажеш образци! Да, имам, но те не са известни… всъщност не така известни… Не толкова шумни… Чувала ли си за Шапел?
— Не.
— Пако?
— Не.
— Сандеренс?
— Оня от „Люка. Картон“?
— Да… Страхотно много неща знаеш… Как го правиш?
— Чакай, аз само съм го чувала по име, но никога не съм ходила там…
— Той е добър… Имам дори една книга в стаята си… Ще ти покажа… Той или Пако, за мен те са майсторите… И ако не са толкова известни като другите, то е точно защото си стоят в кухните… Всъщност казвам го, но не съм сигурен… Така си мисля за тях… Може да се заблуждавам напълно…
— Но помежду си вие, готвачите, си говорите за тях все пак, нали? Споделяте опита си?
— Не особено… Не сме от приказливите, знаеш ли… Много сме скапани от бачкане, за да си бъбрим. Показваме си разни неща, хитринки, разменяме си идеи, части от рецепти, свити оттук-оттам, но рядко стигаме по-далеч…
— Жалко…
— Ако можехме да говорим, да използваме красиви фрази и всичко друго, нямаше да работим това, то е ясно. Всъщност аз при всички случаи щях да спра веднага.