— Защо?
— Защото… В това няма никакъв смисъл… Това е робство… Нали видя как живея? Няма смисъл… Добре… ъъ… изобщо не обичам да говоря за себе си… И така, хайде, разкажи за тази книга.
— Да, моята книга… Това точно е дневникът, който Дюрер е водел по време на пътуването си до Холандия през 1520–1521 година… Нещо като тефтер или бележник… Най-вече е доказателството, че греша, като го смятам за бог. Доказателството, че и той е бил нормален човек. Броил си е стотинките, вбесявал се е, когато е разбирал, че е преметнат от митничарите, непрекъснато зарязвал жена си, не можел да се въздържа да не играе хазарт и да губи, бил и наивен, и лаком, дори мачо, а и малко високомерен също така… Но добре, всичко това не е толкова важно, напротив, прави го по-човечен… И… ъъ… да продължавам ли?
— Да.
— В началото това е пътуване, на което тръгва по сериозни причини, а именно — заради своето оцеляване и това на семейството му, и на хората, работещи с него в ателието му… До този момент бил покровителстван от император Максимилиан I. Един съвършен мегаломан, който му поръчал нещо безумно: да го изобрази начело на необикновено шествие, за да го обезсмърти завинаги. Творба, която няколко години по-късно най-накрая ще бъде отпечатана и която е дълга повече от петдесет и четири метра… Представяш ли си такова нещо? За Дюрер било манна небесна… Щял да има осигурена работа за години напред… Ала за беда Максимилиан скоро умрял и веднага отнели годишната рента на художника… Драма… И ето, значи нашият човек тръгва на път с жена си и слугинята под ръка, за да отиде да се подмаже на Карл V — бъдещия император, и на Маргарита Австрийска — дъщерята на бившия му покровител, защото официалната рента непременно трябвало да му бъде върната… Такива са обстоятелствата… В началото той е малко стресиран, но това не му пречи да бъде примерен турист. Диви се на всичко — лица, обичаи, облекла, посещава колегите си творци и занаятчии, като се възхищава от работата им, обикаля всички църкви, купува цял куп дрънкулки, току-що пристигнали от Новия свят: папагал, павиан, черупка от морска костенурка, парче корал, канела, копито от лос и така нататък. Държи се направо като дете с тези неща… Дори се отклонява от пътя си, за да отиде да зърне изхвърлен на брега на Северно море кит, който се разлага… И, разбира се, рисува. Като луд. На петдесет години е, в разцвета на творчеството си и каквото и да прави — папагал, лъв, морж, свещник или портрет на ханджията, то е… То е…
— То е какво?
— Ами ето, гледай…
— Не, не, нищо не разбирам от това!
— Ама няма нужда да разбираш! Гледай стареца тук, колко е впечатляващ… А красивият млад мъж, виждаш ли колко е горд? Колко уверен в себе си изглежда? Прилича на теб, ето… Същото високомерие, разширените ноздри…
— А, така ли? Харесва ли ти?
— Физиономията му е малко неприятна, а?
— Това е от шапката…
— А, да… Прав си — усмихна се тя, — сигурно е от шапката… — А тази глава тук? Не е ли невероятна? Ще кажеш, че той ни предизвиква и провокира, все едно казва: „Ей… И вас, момчета… Това ви чака и вас…“
— Покажи.
— Тук. Но аз предпочитам портретите му и това, което ме смайва, е непринудеността, която лъха. По време на пътуването сътвореното е най-вече разменна монета, нищо повече от бартер — твоето умение срещу моето, твоят портрет срещу една вечеря или броеница, или финтифлюшка за жена ми, а защо не палто от заешка кожа… Аз щях да бъда доволна, ако живеех в тази епоха… Смятам бартера за гениална измислица на икономиката…
— И как приключва всичко? Връщат ли му отново мангизите?
— Да, но на каква цена… Дебелата Маргарита, тази глупачка, го отпраща и стига дотам, че отказва портрета на баща си, който той направил специално за нея. Затова го разменя за един чаршаф! Отгоре на всичко се върнал болен — прихванал някаква гадост точно когато ходил да гледа кита… Блатна треска, мисля… Ето, виж, там има една свободна машина…
Той се изправи с въздишка.
— Обърни се, не ми се ще да гледаш бельото ми…
— О, не ми трябва да го гледам, за да си го представя… Филибер вероятно носи раирани гащи, но ти, сигурна съм, че предпочиташ от онези малки абсолютно прилепнали боксерки от „Ом“, с надписи по ластика…
— Много си силна по тая част… Хайде де, не гледай все пак…
Той се засуети, отиде да си вземе дозатора с прах и се облакъти на машината.
— Всъщност не, не си чак толкова силна… Иначе нямаше да чистиш на хората, а щеше да правиш като онзи тип там… Щеше да бачкаш…