— Но…
— Шшт…
Когато майстор-готвачът плесна с ръце, за да обяви началото на почивката, тя вдигна глава с гримаса. Всичко я болеше — вратът, гърбът, китките, ръцете, краката, стъпалата и куп други места, които дори не помнеше къде са.
— Ще хапнеш ли с нас? — попита я Франк.
— Задължена ли съм?
— Не.
— Тогава предпочитам да изляза и да се поразходя малко…
— Както искаш… Как си?
— Добре. Макар че е напеченко… Вие бачкате страхотно…
— Искаш ли да се посмееш? Ние тук нищо не правим! Дори няма клиенти!
— Ами…
— Ще се върнеш след час, нали?
— Окей.
— Не излизай веднага, остани да се охладиш малко, иначе ще настинеш…
— Добре.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, не. Искам да остана сама…
— Трябва да хапнеш нещо, чуваш ли?
— Да, татко.
Той сви рамене.
— Тц…
Тя си поръча отвратително панини в някаква барака за туристи и седна на пейка под Айфеловата кула.
Филибер определено й липсваше.
Набра на мобилния номера на замъка.
— Добър ден, Алиенор дьо ла Дюрбелиер на телефона — чу се детски глас. — С кого имам честта?
Камий се обърка.
— Ъъ… С… Бих ли могла да говоря с Филибер, ако обичате?
— Ние сме на масата. Мога ли да му предам нещо?
— Няма ли го?
— Тук е, но сме на масата. Току-що ви го казах…
— А… Добре, ами… Не, нищо, предайте му, че го целувам и му честитя Новата година…
— Бихте ли ми припомнили как се казвате?
— Камий.
— Камий и нищо повече?
— Да.
— Много добре. Довиждане, госпожо Нищо повече.
Довиждане, малка досаднице!
Но какво ли означаваше това? Каква е тази неразбория?
Горкият Филибер…
— В пет различни води?
— Да.
— Е, тя наистина ще бъде чиста!
— Така е…
Камий прекара невероятно много време да разпределя и да чисти салатата. Всеки лист трябваше да бъде обърнат, сортиран и проверен внимателно. Тя никога не беше виждала такива — имаше всякакви размери, всякакви форми и всякакви цветове.
— Това какво е?
— Тлъстига.
— А това?
— Млад спанак.
— А това?
— Дива горчица, ерука.
— А това?
— Ти откъде падаш бе? — попита съседът й.
Тя не продължи.
След това чисти подправките и ги суши една по една в салфетка. Трябваше да ги поставя в съдове от инокс и най-съвестно да ги покрива с тънко фолио, преди да ги подреди в различни шкафове на студено. Чупи орехи и лешници, бели смокини, гъделичка огромно количество пачи крак и търкаля малки бучки масло между две набраздени шпатули. Без да греши, трябваше да слага на всяка линийка по една топчица нормално и една солено масло. В един момент се усъмни и й се наложи да пробва с върха на ножа си. Отврат, никак не обичаше масло и веднага удвои вниманието си. Келнерите продължаваха да сервират еспресо на нуждаещите се. Усещаше се как с всяка изминала минута напрежението расте малко по малко.
Някои вече не си отваряха устата, други ругаеха под мустак, а майстор-готвачът играеше ролята на говорещ часовник:
— Седемнайсет часът и двайсет и осем, господа… Осемнайсет часът и три, господа… Осемнайсет часът и седемнайсет, господа…
Май му допадаше да ги стресира максимално.
Тя вече нямаше какво да прави и се подпираше на работната маса, повдигайки ту единия, ту другия си крак, за да ги облекчи. Оня тип до нея се упражняваше да прави украшения в соса покрай парчета гъши дроб в правоъгълни чинии. С ефирно движение той тръскаше малка лъжичка и с въздишка следеше зигзагообразните й движения. Нищо не ставаше. А би било красиво…
— Какво искаш да направиш?
— Не знам… Нещо по-оригинално…
— Мога ли да опитам?
— Давай.
— Страх ме е да не разваля нещо…
— Не, не се притеснявай, това е само за упражнение…
Първите четири опита бяха плачевни, но на петия вече схвана как става…
— Ама това е много хубаво… Можеш ли да го повториш?
— Не — засмя се тя. — Наистина се боя, че не… Но… Нямате ли спринцовки или нещо подобно?
— Ами…
— Малки торбички с шприцове?
— Има. Виж в чекмеджето…
— Ще ми напълниш ли една?
— За какво?
— Имам идея, така…
Тя се наведе, изплези език и нарисува три малки гъски.
Оня повика шефа, за да му покаже.
— Какви са тези глупости? Хайде… Не сме при Дисни, деца!
И се отдалечи, клатейки глава.
Камий сви рамене засрамено и се върна към салатите.