— Той като че звучеше добре, а?
— Заекна само осем пъти.
— Точно това казвам и аз.
Когато се върнаха да заемат постовете си, вятърът беше променил посоката си. Тези, които не бяха си сложили шапките, ги натаманиха, а шефът подпря шкембе до прохода и скръсти ръцете си върху него. Дори муха да прелети, щеше да се чуе в настъпилата тишина.
— Господа, на работа…
Температурата в помещението като че ли започна да се покачва с по един градус по Целзий на секунда. Всеки работеше, внимавайки да не пречи на съседа си. Лицата бяха напрегнати. Тук-там се чуваха едва сподавени ругатни. Някои бяха доста спокойни, други — като японеца там, — изглежда, всеки момент щяха да избухнат.
Сервитьорите се бяха подредили един след друг пред прохода, докато главният готвач се навеждате над всяка чиния, за да я провери подробно. Келнерът, който бе застанал пред него, използваше мъничка гъба, за да почисти евентуалните следи от пръсти или от сос по краищата. Когато шишкото поклатеше глава, сервитьор вдигаше големия посребрен поднос, стискайки зъби.
Камий и Марк се занимаваха с хапките. Тя слагаше разни неща върху всяка чиния — нещо като чипс или кора от леко червеникаво растение. Вече не смееше да задава въпроси. После идваше ред да се подредят стръкчетата планински лук.
— Давай по-бързо, тази вечер няма време за доизпипване…
Тя намери парче канап, за да закрепи панталона си, и ругаеше, защото хартиената шапка непрекъснато й падаше на очите. Съседът й извади малка телена скоба от кутията си за ножове.
— Вземи…
— Благодаря.
После тя изслуша един от сервитьорите, който й обясни как да подготви филиите бял пшеничен хляб на триъгълници, отрязвайки краищата.
— Колко опечени ги искаш?
— Ами… До златисто…
— Хайде, направи ми модел. Покажи ми точно цвета, който искаш…
— Цвета, цвета… Това не се разбира по цвета, това е въпрос на усещане…
— Ами аз си падам по цветовете, така че направи ми модел, иначе ще ми бъде много притеснено.
Прие новата задача присърце и изобщо не можеше да бъде сварена неподготвена. Сервитьорите хващаха препечените й филийки, пъхайки ги в прегъната салфетка. Щеше да й бъде приятно да получи някой малък комплимент: „О, Камий, какви прекрасни филийки си измайсторила!“, но какво да се прави…
Тя виждаше Франк, който с гръб към нея се въртеше край котлоните си досущ като барабанист край инструмента си: ту единия капак, ту другия, една лъжичка тук, друга лъжичка там. Високият сух мъж — помощникът на главния готвач, доколкото беше успяла да разбере, не спираше да му задава въпроси, а той от своя страна отговаряше рядко и звукоподражателно. Всичките му тенджери бяха медни и му се налагаше да си помага с парцал, за да ги хваща. Сигурно се изгаряше понякога, защото тя го виждаше на моменти как тръска ръка, преди да я поднесе към устата си.
Главният се нервираше. Не вървеше достатъчно бързо. Вървеше твърде бързо. Не беше достатъчно топло. Беше твърде топло. „Да се съсредоточим, господа, да се съсредоточим!“, не спираше да повтаря той.
Колкото при нея ставаше по-спокойно, толкова повече се раздвижваше отсреща. Беше впечатляващо. Тя ги виждаше как се потят и си търкат главата в рамото, за да изтрият чело. Като котките… Особено момчето на грила, то беше аленочервено и смучеше вода от бутилка между всяко отиване и връщане на пилетата му. (Неща с крила, някои много по-малки от пиле, а други — два пъти по-големи…)
— Може да пукне човек… Колко мислиш, че е там?
— Не знам… Над фурните трябва да е поне четирийсет… Петдесет може би? Във физическо отношение тези постове са най-трудни за издържане. Дръж, отнеси това за миене… Много внимавай да не попречиш на някого…
Тя ококори очи, когато съзря планината тенджери от всякакъв калибър, решетки, купи от инокс, цедки и тигани, накачулени в огромни корита за кухненски съдове. Вече нямаше нито един бял човек на хоризонта и дребното момче, към което се обърна, пое нещата от ръцете й, поклащайки глава. Очевидно не разбираше нито дума френски. Камий остана да го погледа малко и както винаги, когато се окажеше пред някой пришълец от края на света, малките й лампички на същинска Майка Тереза започнаха да мигат трескаво: Откъде ли беше? От Индия? От Пакистан? И какъв ли е бил животът му, за да се окаже тук? Днес? Какви ли кораби? Какъв ли трафик? Какви ли надежди? На каква ли цена? С колко ли лишения и мъчителни тревоги? Какво ли го очаква? Къде ли живее? С колко ли още човека? И къде ли бяха децата му?