Когато разбра, че присъствието й го изнервя, си тръгна, поклащайки глава.
— Откъде е оня, дето мие чиниите?
— От Мадагаскар.
Първи провал.
— Говори ли френски?
— Разбира се! Той е тук поне от двайсет години! Хайде, върви да си лягаш, света вода ненапита…
Беше уморена. Ала непрекъснато се появяваше нещо ново за белене, рязане, чистене или подреждане. Каква бъркотия… Ама как успяваха тия да погълнат всичко това? Какъв смисъл има да си пълниш толкова много тумбака? Ще се пръснат! 220 евро колко прави? Почти 1500 франка… Уф… Колко неща можеш да си купиш за тези пари… Ако си достатъчно оправен, можеш дори да си спретнеш малко пътешествие… В Италия например… да седнеш на терасата на някое кафене и да се оставиш да те приспят приказките на красивите момичета, които сигурно си разказват същите глупости като всички други по света, поднасяйки към своите устни малки, много дебели чашки винаги с прекалено сладко кафе…
Всички тези скици, места, лица, лениви котенца, всички тези чудеса, които човек може да натрупа за тази цена… Книги, дискове, дори дрехи, които могат да ти останат за цял живот, докато това… След няколко часа всичко ще е приключило, платено, смляно и изхвърлено…
Грешеше, като разсъждаваше така, знаеше го. Беше й ясно. Започна да губи интерес към храната като дете, защото часът за ядене беше синоним на прекалено много страдания. Твърде тягостни мигове за единствената и чувствителна дъщеричка. Малко момиче само с майка, която пуши като комин и грубо хвърля на масата чиния с манджа със заповедта: „Яж! Това е полезно за здравето!“, запалвайки си нова цигара. Или сама с родителите си, навела възможно най-ниско глава, за да не попадне в мрежите им: „Ей, Камий, много ли ти липсва татко, когато го няма, а? Ей, така ли е?“
После стана много късно… Беше загубила удоволствието… Така или иначе, от един момент нататък майка й вече нищо не готвеше… Беше прихванала врабчия апетит, както други се покриват с акне. Всички й досаждаха за това, но тя винаги смогваше да се измъкне. Никога не успяваха да я притиснат, защото тази хлапачка беше твърде здравомислеща… Не желаеше да има нищо общо с техния жалък свят, но когато беше гладна, ядеше. Разбира се, че ядеше, иначе нямаше да е тук днес! Но без тях. В своята стая. Кисели млека, плодове или „Гранола“♦, докато правеше нещо друго… Четеше, мечтаеше, рисуваше коне или преписваше думите от песните на Жан-Жак Голдман.
♦ „Granola“ — марка американска здравословна храна от типа на „Мюсли“. — Б.пр.
Накарай ме да полетя.
Да, тя познаваше слабостите си и беше много тъпо да осъжда онези, които имаха късмета да бъдат щастливи около масата. Но все пак… 220 евро само за едното ядене и без да се броят вината, това не беше ли наистина глупаво?
В полунощ главният им честити Новата година и дойде да поднесе на всички по чаша шампанско:
— Честита Нова година, госпожице, благодаря за вашите патоци… Шарл ми каза, че клиентите били очаровани от това… Аз, уви, го знаех… Честита Нова година, господин Летафие… Забравете ужасния си характер през 2004 и аз ще започна повече да ви…
— Колко повече ще дадете, шефе?
— О, колко сте се разбързали! Ще започна повече да ви уважавам!
— Честита Нова година, Камий… Ние… Ти… Няма ли да се целунем?
— Да, да, ще се целунем, разбира се!
— А аз? — каза Себастиен.
— А аз? — добави Марк. — Ей, Летафие! Тичай бързо на пианото си, защото там нещо прелива!
— Да бе, Дюкон. Добре, ъъ… Тя приключи тук, нали? Дали не може да поседне?
— Много добра идея, елате в моя кабинет, моето момиче — добави главният готвач.
— Не, не, искам да остана с вас до края. Дайте ми нещо да правя…
— Ами тогава ще чакаме сладкаря… Ти ще му помогнеш за украсите…
Тя сглобява тънки като цигарена хартия керемидки, които бяха втвърдени, набръчкани, намачкани по хиляди начини; игра си с шоколадови стърготини, портокалови кори, захаросани плодове, арабески от плодово пюре и захаросани кестени. Помощник-сладкарят я гледаше какво прави с молитвено сключени ръце. Само повтаряше: „Ама вие сте просто художник! Ама вие сте невероятен художник!“ Шефът наблюдаваше щуротиите й с друго око. „Добре, за тази вечер може, но най-важното не е да бъде красиво… Не се готви за красота, да му се не види!“
Камий се усмихваше, докато драскаше по английския крем с червено плодово пюре.
Е, не… Красотата не е най-важното! Тя го знаеше твърде добре…
Към два часа морето стана по-спокойно. Главният вече не изпускаше бутилката си с шампанско и някои готвачи си бяха махнали шапките. Всички бяха изтощени, но се напънаха още веднъж, за да почистят работните си места и да се чупят възможно най-бързо. Развиваха се километри прозрачна хартия, за да се завие всичко, и пред студените помещения настана блъсканица. Мнозина коментираха свършеното и анализираха постиженията си — какво бяха изпортили и защо, чия беше грешката и какви бяха продуктите… Като вече загрели атлети, не можеха да се откъснат и търкаха с настървение работните си места, за да лъснат колкото се може по-добре. На нея й се стори, че това беше начин да се освободят от стреса и да грохнат напълно…