Камий остана да им помага до края. Клекна и почисти отвътре един хладилен шкаф.
После се облегна на стената и започна да наблюдава неспирното движение на келнерите около кафемашините. Имаше един, който буташе огромна количка, покрита с глезотийки — шоколадчета, сладки, конфитюри, малки бисквитки, белтъчени сладкиши и какво ли не… ммм… А освен това й се пушеше…
— Ще закъснееш за твоя купон…
Тя се обърна и сякаш видя един старец.
Франк правеше усилие да изглежда свеж, но беше изтощен, мокър, прегърбен, блед, със зачервени очи и опънати черти.
— Човек ще каже, че си остарял с десет години…
— Възможно е. Скапан съм, това е… Не спах добре, пък и не обичам да готвя за такъв тип гощавки… Винаги едно и също… Искаш ли да те оставя на Бобини? Имам още една каска… Само трябва да си подготвя поръчките и тръгваме.
— Не… Сега вече не ми се ходи… Те всички ще бъдат къркани, като пристигна… Забавното е да се напиваш едновременно с другите, иначе е малко депресиращо…
— Добре, аз също ще се прибирам, вече не ме държат краката…
Себастиен ги прекъсна:
— Ще изчакаме Марко и Кермадек и ще се срещнем отвън, нали?
— Не, аз съм сдухан… Прибирам се…
— А ти, Камий?
— И тя е сдухана същ…
— Няма такова нещо — прекъсна го тя. — Всъщност, да, но все пак ми се иска да празнувам!
— Сигурна ли си? — попита Франк.
— Ами да, трябва добре да се посрещне новата година… За да бъде по-добра от предишната, нали?
— Мислех, че мразиш празниците…
— Вярно е, но това е първото ми правилно решение, представи си: „През 2003 година не вярвах в това, но през 2004 ще бъда палава!“
— Къде ще ходите? — попита Франк с въздишка.
— „При Кети“…
— О, не, не там… Знаеш много добре, че…
— Добре, ами тогава в „Ла Вижи“…
— Още по-малко.
— О, ама че си досаден, Летафие… Под предлог, че си свалил всички сервитьорки от околността, вече не можем да ходим никъде! Коя беше „При Кети“? Дебелата, която з-зъкаше?
— Тя не з-зъка! — възмути се Франк.
— Не, като се напиеше, говореше нормално, но трезва з-зъкаше, казвам ти… Добре, ами, така или иначе, тя вече не бачка там…
— Сигурен ли си?
— Ъхъ.
— А рижата?
— Рижата също. Ей, ама какво ти пука, ти си с нея, нали?
— Ама не, той не е с мен! — възмути се Камий.
— Добре… ъъ… Вие двамата се оправяйте и ще се срещнем, когато те свършат…
— Ходи ли ти се?
— Да. Но ми се ще първо да си взема един душ…
— Окей. Чакам те. Аз няма да се връщам в апартамента, защото иначе ще рухна…
— Ей?
— Какво?
— Одеве, ти в крайна сметка не ме целуна…
— Ето ни… — каза тя, докосвайки го леко с устни по челото.
— Това ли е всичко? Мислех, че през 2004 година ще бъдеш палава?
— На теб случвало ли ти се е да спазиш поне едно свое решение?
— Не.
— И на мен.
19
Тъй като не беше толкова уморена като останалите или може би издържаше повече на алкохол, на нея бързо й се наложи да си поръча друго, а не бира, за да не изостава във веселбата. Струваше й се, че се е върнала с десет години назад във времето, когато някои неща й изглеждаха очевидни… Изкуството, животът, бъдещето, талантът й, нейният любим, мястото й, нейното кръгче за салфетка на този свят и всички подобни дреболии…
Ей богу, това не беше чак толкова неприятно…
— Ей, Франк, ти няма ли да пиеш тази вечер или какво?
— Каталясал съм от умора…
— Хайде, не и ти… Не си ли в отпуск отгоре на всичко?
— Съм.
— Тогава?
— Остарявам…
— Хайде, пийни едно… Ще спиш утре…
Той вяло протегна чашата си — не, нямаше да спи утре. Трябваше да отиде до Преоткритото време — дружеството за закрила на старци, да яде отвратителни шоколадови бонбони с две или три изоставени баби, които ще мърдат изкуствените си челюсти, докато неговото бабче гледа през прозореца, въздишайки.