Коремът вече го заболяваше още от пункта за плащане на пътната такса…
Предпочиташе да не мисли за това и изпи чашата си на екс.
От време на време погледаше скришом към Камий. Луничките й се появяваха или изчезваха според часа — това беше много странно явление…
Тя му беше казала, че е хубав, а сега се сваляше с този льохман, уф… всички са еднакви…
Франк Летафие нямаше настроение.
Дори малко му се плачеше…
Е, добре, какво има? Какво не е наред, мойто момче?
Ами… Откъде да започна?
Скапана работа, скапан живот, бабче на запад и предстоящо пренасяне в друго жилище. Пак ще трябва да спи на изгнил разтегателен диван и да губи по цял час от всяка почивка. Никога вече няма да вижда Филибер. Никога вече няма да го дразни, за да се научи да се защитава, да отговаря, да се нервира, да се налага в края на краищата. Няма да може да му вика „моето голямо захарно писанче“, нито пък да се сеща да му заделя по едно голямо канче. Край на шашкането на момичетата от леглото му на френски крал и банята на принцеса. До ушите му няма да достига разговорът между Филибер и Камий за войната от 14-а, който звучеше така, все едно са я преживели, или за Луи XI, като че той току-що е бил на чашка с тях. Щеше да е невъзможно да я дебне и да души, като отваря вратата, за да разбере по миризмата на цигарата й дали вече е там. Ще му липсват моментите, когато се хвърля върху бележника й, щом тя се обърне, за да види какво е нарисувала този ден. Вече няма, като си легне, осветената Айфелова кула да му служи за нощна лампа. И най-после — ще остане във Франция, ще продължи да губи по килограм на всяко дежурство и да си го възвръща с бири веднага след това. Ще продължи да се подчинява. Винаги. През цялото време. Само това беше правил — подчиняваше се. А сега беше заклещен до… Хайде, кажи го, докога, кажи го! Ами да, точно така… Докато тя пукне… Като че животът му можеше да се подреди при единственото условие да го накара да страда още…
Егати, стига вече, дотук! Не можете ли да се занимавате вече с някой друг, а не с мен? Така е, какво, аз си взех дозата…
До гуша ми е дошло от гадости, момчета, така че не ме търсете повече… Аз съм дотук. Изръсих се вече.
Тя го ритна леко под масата.
— Ей… Как си?
— Честита Нова година — измърмори той.
— Не си ли добре?
— Ще си лягам. Чао!
20
Тя не се забави. Тези момчета не бяха бандата на Фуко♦. Всичките непрекъснато повтаряха, че работата им е тъпа… ъъ… и има защо… А и Себастиен започна да я сваля… Този кретен сигурно е бил любезен още от сутринта, за да го огрее да преспи с нея. По това може да се познае подходящият човек — момчетата, които са мили още преди дори да помислят да преспят с вас…
♦ Фуко — водещ на френско телевизионно предаване от типа на благотворителния вариант на „Стани богат“. — Б.пр.
Намери го свит на канапето.
— Спиш ли?
— Не.
— Нещо не е наред ли?
— През 2004-та ще бъда унил — простена той.
Тя се усмихна.
— Браво…
— Не думай, вече три часа търся подходящите думи… Сетих се за такъв вариант: през 2004-та ще съм препил, но ти би си помислила, че ще се издрайфам отгоре ти…
— Какъв поет си станал…
Той замълча. Беше твърде уморен, за да играе.
— Пусни малко хубава музика като тази, която слушаше оня ден…
— Не. Ако вече си тъжен, това няма да оправи нещата…
— Ако я пуснеш, ще останеш ли още малко?
— За една цигара време…
— Става.
И Камий пусна за сто двайсет и осми път тази седмица Nisi Dominus на Вивалди.
— За какво се разказва тук?
— Чакай, ще ти кажа… Господ възнаграждава своите приятели, докато спят…
— Страхотно.
— Хубаво е, нали?
— Не знааам… — прозя се той. — Нищо не разбирам…
— Това е смешно, същото ми каза за Дюрер оня ден… Но то не се учи! Хубаво е, край.
— Не е вярно все пак. Дали го искаш, или не, това се учи…
— …
— Вярваща ли си?
— Не. Всъщност, да… Когато слушам такава музика или когато влизам в някоя много красива църква, или пък гледам вълнуваща картина, някое Благовещение например, сърцето ми толкова се изпълва, та започва да ми се струва, че вярвам в Бога, но греша — аз вярвам във Вивалди… Във Вивалди, Бах, Хендел или във Фра Анджелико… Те са боговете… Другият, Старецът, е само повод… Впрочем това е и единственото качество, което откривам в него — че е бил толкова силен, та да ги вдъхнови за тези шедьоври…
— Много обичам, когато ми говориш… Имам усещането, че поумнявам…