— Стига.
— Не, вярно е…
— Просто си пил прекалено много.
— Не. Недостатъчно всъщност…
— Ето, слушай… Това също е хубаво… Много по-весело е… Впрочем точно това обичам в месите — радостните моменти, като „Глория“ и подобни, които идват винаги да те измъкнат след тежките мигове… Както в живота…
Дълго мълчание.
— Спиш ли вече?
— Не, дебна крайчето на цигарата ти…
— Знаеш ли, аз…
— Ти какво?
— Мисля, че трябва да останеш. Мисля, че всичко, което ми каза за Филибер по повод на моето заминаване, е валидно и за теб… Мисля, че той ще бъде много нещастен, ако си тръгнеш, и че ти си също толкова отговорен за крехкото му равновесие, колкото и аз.
— Ъъ… можеш ли да го повториш последното изречение на френски?
— Остани.
— Не… Аз… аз съм твърде различен от вас двамата… Човек не може да смесва парцалите с кърпите, както би казало моето бабче…
— Различни сме, вярно е, но докъде? Може и да бъркам, но ми се струва, че тримата представляваме чудно хубав отбор на отчаяните, какво мислиш?
— Ти го каза…
— А и какво значи различни? Аз, която не умея да си изпържа едно яйце, прекарах деня в кухнята и ти, който слушаш само техно, заспиваш с Вивалди… Не е вярна тази твоя теория за парцали и кърпи… Това, което пречи на хората да живеят заедно, е тяхната глупост, а не различията им… Напротив, без теб аз никога нямаше да се науча да разпознавам листата на тлъстигата…
— И за какво ли толкова ще ти послужи…
— Това е глупаво. Защо „послужи“? Защо винаги се използват понятия за доходност? Пука ми дали ще ми послужи, или не. На мен ми доставя удоволствие да знам, че такова нещо съществува…
— Виждаш ли, че сме различни… Независимо дали си ти или Филу, вие не сте от този свят, вие си нямате никакво понятие от живота, от това, как трябва да се бориш, за да оцелееш, и всичко останало… Аз никога не бях виждал интелектуалци преди вас двамата, но вие сте точно както си ги представях…
— И какво си представяше?
Той размаха ръце.
— Ами — пиу, пиу… О, мънички пиленца и красиви пеперудки! Пиу, пиу, колко са сладки… Ще си вземете ли още една глава, скъпи мой? Ами да, скъпи мой, две дори! Така няма да ми се наложи да слизам на земята… О, не! Не слизайте, много смърди там долу! .
Тя стана и изключи музиката.
— Прав си, няма да стане… По-добре е да се чупиш… Но нека да ти кажа две неща, преди да ти пожелая добър път: първото е точно във връзка с интелектуалците… Лесно е да се бъзикаш с тях… Даа, адски е лесно… Обикновено те не са особено мускулести и отгоре на всичко не обичат да се бият… Не ги възбужда особено тропотът на ботуши, парите, медалите и големите лимузини — значи съгласна съм, това не е много яко… Достатъчно е да им изтръгнеш от ръцете книгата, китарата, молива или фотоапарата и тези смотаняци вече не стават за нищо. Впрочем първото нещо, което често правят диктаторите, е да чупят очилата, да изгарят книгите или да забраняват концертите. Това не им струва скъпо, а може да им спести много неприятности впоследствие… Но разбираш ли, ако да бъдеш интелектуалец, означава да се стремиш да се образоваш, да си любопитен и внимателен, да се възхищаваш и вълнуваш, да се опитваш да разбереш на какво се дължи животът ти и да се мъчиш да си легнеш по-малко глупав от вчера, тогава да, аз изцяло поемам отговорността не само че съм интелектуалка, но отгоре на всичко съм горда да бъда… Адски горда дори… И защото съм интелектуалка, както ти казваш, не мога да се въздържа да не чета твоите списания за мотори, които се въргалят в кенефа, и знам, че новият „Бе Ем R 1200 GS“ има малка електронна джаджа, която дава възможност да работи със замърсен бензин… А така!
— Какви ми ги дрънкаш?
— И с цялата си интелигентност оня ден ти свих комиксите за Жо Бар Тийм и цял следобед се забавлявах с тях… Второто нещо е, че ти, моето момче, наистина не си подходящият човек, който да ни чете конско… да не мислиш, че твоята кухня е истинският свят? Разбира се, че не. Тя е точно обратното. Вие никога не излизате, винаги сте в своята си компания. Какво знаеш ти за света? Нищо. Повече от петнайсет години живееш затворен в непоклатимите си графици, смешната оперетна йерархия и монотонното ежедневие. Впрочем може дори да си избрал тази работа точно затова? За да не излезеш никога от корема на майка си и да бъдеш сигурен, че винаги ще бъдеш на топличко, с много манджа край себе си… Знае ли човек… Ти работиш повече и по-усилено от нас, това е очевидно, но ние, колкото и интелигентни да сме, целият свят е на главата ни. Пиу, пиу, ние слизаме всяка сутрин. Филибер в своето дюкянче и аз по моите етажи и не се безпокой, защото колкото до познаването, познаваме го. И твоя номер с оцеляването… life is a jungle, strungle for life♦, и всичката останала каша, знаем я наизуст… Можем дори да ти даваме уроци, ако поискаш… Е, с това ти казвам довиждане, лека нощ и честита Нова година.