♦ Животът е джунгла, боря се за живот (англ.). — Б.пр.
— Моля?
— Нищо. Казах, че не си особено палава…
— Не, аз съм свадлива.
— Какво значи това?
— Отвори някой речник и ще разбереш…
— Камий?
— Да.
— Кажи ми нещо мило…
— Защо?
— За да започна добре годината…
— Не. Аз не съм джубокс.
— Хайде…
Тя се обърна.
— Значи, остави парцалите и кърпите в едно и също чекмедже, животът е много по-забавен, когато нещата са поразбъркани…
— А аз? Не искаш ли аз да ти кажа нещо мило, за да започнеш добре годината?
— Не. Впрочем, да… Давай.
— Знаеш ли… Препечените ти филийки бяха прекрасни…
Трета част
1
Беше малко след единайсет часа на следващата сутрин, когато той влезе в стаята й. Тя беше с гръб. Седеше пред прозореца още по кимоно.
— Какво правиш? Рисуваш ли?
— Да.
— Какво рисуваш?
— Първия ден от годината…
— Покажи ми.
Тя вдигна глава и си прехапа бузите отвътре, за да не се засмее.
Той беше облечен в супердемодиран костюм стил „Хуго Бос“ от 80-те години, прекалено голям и малко блестящ, с подплънки като на Голдорак♦, с горчиченожълта риза от вискоза и пъстра вратовръзка. Чорапите бяха подбрани според ризата, а обувките от изкуствена свинска кожа му убиваха жестоко.
♦ Голдорак — анимационен герой. — Б.пр.
— Ама какво? — изръмжа той.
— Не, нищо, ти си… Адски си елегантен…
— Много хитро… Защото съм поканил баба си на обяд в ресторант…
— Ами… — прихна тя. — Тя ще бъде страхотно горда, че ще излезе с толкова хубаво момче като теб…
— Много смешно. Ако знаеше колко ми е неприятно… Абе и това ще свърши…
— Това Полет ли е? Тази с шала?
— Да. Затова и съм тук впрочем… Не ми ли каза, че имаш нещо за нея?
— Да. Супер.
Тя стана, отмести фотьойла и отиде да потършува в малкия си куфар.
— Седни там.
— Какво ще правиш?
— Подарък.
— Ще ме рисуваш ли?
— Да.
— Не искам.
— Защо?
— Не знаеш ли?
— Не обичам да ме гледат.
— Ще стане много бързо.
— Не.
— Както искаш… Помислих си, че малък твой портрет ще й достави удоволствие… Като онази история за размяната, нали знаеш? Но няма да настоявам. Аз никога не настоявам. Това не е в моя стил…
— Е, добре, хайде, ама набързо, нали?
— Не става…
— Какво пак?
— Този костюм… Вратовръзката и всичко друго, не става. Това не си ти.
— Да не искаш да се съблека гол? — подсмихна се той.
— О, да, би било добре! Красиво голо тяло… — отговори тя, без да мигне.
— Шегуваш се, нали?
Той се паникьоса.
— Разбира се, че се шегувам… Ти си твърде стар! А и сигурно си твърде космат…
— Няма такова нещо! Няма такова нещо! Космат съм точно толкова, колкото трябва!
Тя се засмя.
— Хайде. Поне махни сакото и разхлаби вратовръзката…
— Уф, сто часа правих възела…
— Погледни ме. Не, не така… Все едно, че имаш прът в задника, отпусни се… Няма да те изям, глупако, ще те скицирам♦.
♦ Игра на думи — глаголът „croquer“ (фр.) може да означава и „скицирам“, и „схрускам“. — Б.пр.
— О, да… схрускай ме, Камий — помоли се той, — схрускай ме…
— Отлично. Запази тази глупава усмивка. За целта е много добре…
— Скоро ли ще бъде готово?
— Почти.
— Писна ми. Кажи нещо. Разкажи ми някоя история, за да мине по-лесно времето…
— За кого искаш да ти разказвам този път?
— За себе си…
— …
— Какво ще правиш днес?
— Ще подреждам… Ще гладя… После ще ида да се поразходя… Светлината е хубава… Накрая сигурно ще седна в някое кафене или чайна… За да хапна дребни сладки с желе от боровинки… Ммм…
И с малко повече късмет наоколо ще се навърта някое куче… В момента колекционирам кучетата от чайните… Имам си специален бележник за тях, суперкрасив, малък, с изкуствена кожа… Преди имах един за гълъбите… Много съм добра по гълъбите. Тези от „Монмартър“, от лондонския „Трафалгар Скуеър“, или от венецианския „Сан Марко“ — всичките съм ги хванала…
— Я ми кажи…
— Да.
— Защо винаги си съвсем сама?