— Не знам.
— Не харесваш ли мъжете?
— Да си дойдем на думата… Момиче, което не се поддава на неустоимия ти чар, непременно трябва да е лесбийка, така ли?
— Не, не, просто се чудех, това е… Винаги си кофти облечена, остригана си нула номер, всичко това…
Мълчание.
— Да, да, много харесвам момчетата… Момичетата също, обърни внимание, но предпочитам момчетата…
— Спала ли си вече с момичета?
— Ама разбира се… Толкова пъти!
— Майтапиш ли се?
— Да. Хайде, това е. Можеш да се облечеш.
— Покажи ми.
— Няма да се познаеш. Хората никога не се познават…
— Защо си направила голямо петно тук?
— Това е сянката.
— Така ли?
— Нарича се лави…
— Така ли? А това, какво е това?
— Бакенбардите ти.
— Така ли?
— Разочарован си, нали? Ето, вземи и този… Това е скица, която направих оня ден, когато играеше на „Плей Стейшън“-а…
Широка усмивка.
— Е, с това съм съгласен! Това съм аз!
— Аз харесвам повече първия, но добре… Пъхни ги в някой комикс, за да не се омачкат, докато стигнеш…
— Дай ми един лист.
— Защо?
— Защото. Аз също мога да ти направя портрет, ако поискам…
Той я огледа за миг, наведе се над коленете си, изплезвайки език, след което й подаде своята драсканица.
— Е? — полюбопитства тя.
Беше нарисувал спирала. Охлювена черупка с малка черна точка в самата основа.
Тя не реагира.
— Малката точица си ти.
— А-а, аз… Разбрах…
Устните й се разтрепериха.
Той изтръгна хартията от ръцете й.
— Ей! О! Камий, беше само на шега! Това са глупости! Нищо работа!
— Да, да — потвърди тя, поднасяйки ръка към челото си. — Нищо работа е, съзнавам го много добре… Хайде, тръгвай сега, ще закъснееш…
Той нахлузи дрехите си в антрето и дръпна вратата, като се удари яко с каската по главата.
Малката точица си ти…
Много тъпо, пич.
2
Веднъж да не мъкне на гърба си торба с продукти. Затова се излегна върху резервоара и остави на скоростта да свърши невероятната си работа по разчистването — с прилепнали крака, опънати ръце, скрити на топло гърди и готова да се спука каска, той извиваше докрай китката си, за да зареже своите неприятности и да не мисли вече за нищо.
Караше бързо. Твърде бързо. Нарочно. За да види какво ще стане.
Откак се помнеше, винаги беше имал мотор между краката и нещо като че го гъделичкаше в шепата. И откак се помнеше, никога не беше мислил за смъртта като за сериозен проблем. Просто една допълнителна неприятност… И още… Щом няма да бъде вече тук, за да страда, какво значение има наистина?
Едва спестил някоя и друга пара, той взе още назаем, за да си подари машината, която беше твърде голяма за малкия му мозък. А щом завърти трима малко по-отракани авери, той плати допълнително, за да спечели няколко милиметра в повече на скоростомера. Стоеше спокойно на чернен светофар, никога не оставяше следи от гуми по асфалта, не си го мереше с другите и не си падаше по поемането на глупав риск. Просто, щом имаше възможност, се измъкваше, тръгваше сам да изцеди докрай газта и да създаде работа на своя ангел хранител.
Обичаше скоростта. Наистина я обичаше. Повече от всичко друго на света. Повече от момичетата дори. Тя му беше подарила единствените щастливи мигове — на затишие, спокойствие, свобода… Когато беше на четиринайсет и се излягаше на мотопеда си като жаба върху кибритена кутия (имаше такъв израз навремето), той се чувстваше като царя на малките провинциалистчета от Турен. На двайсет си бе купил на втора ръка първата голямо-литражка, след като се трепа с кървава пот на чело цяло лято в долнопробна кръчма до Сомюр. А днес тази мания се превърна в единствената му занимавка между две смени: да си мечтае за някоя машина, да я купи, лъска и да я изхаби, да мечтае за друга машина, да виси при някой концесионер, да продаде старата, да купи нова, да я лъска и т.н.
Ако нямаше мотор, сигурно щеше да се задоволява да телефонира по-често на баба си, молейки провидението тя да не му разказва всеки път живота си…
Проблемът беше, че тази работа вече не действаше особено ефикасно… Дори при 200 километра в час облекчение не настъпваше.
Дори при 210, дори при 220 мозъкът му продължаваше да произвежда. Колкото и да се стараеше да се промъква, да извърта, криви и откъсва, някои очевидни неща оставаха залепени за якето му и продължаваха да му надуват главата между две бензиностанции.
Ето и днес, на този сух и блестящ като нова монета 1 януари, без чанта, без раница и с нищо друго в програмата, освен доброто угощение с двете прелестни дребнички бабки, той най-накрая се беше надигнал и вече нямаше нужда да опъва крак, за да благодари, когато предвидливите автомобилисти се отдръпваха стреснато.